по пътя на изкушението

и копеле
по какъв
начин
се подреждат
нещата
просто

по пътя на изкушението

някой те спира
толкова случайно
на другата планета
даже
и вече ти е в ръката
макар и с къси

а ти го мразиш
киселинно
по рефлекс
изливаш
тон стомашни сокове
в главата си

и после
колкото събираш сила
сам се малтретираш

усещаш в джоба
и вече
безумно
'почва
да ти се
повдига

но
но
но
нямаш избор
последен разговор
ще проведете
и ти ще му разкажеш всичко

1867 неща

                                                                     и искам 1867 неща

да ти кажа

да преведа пръстите ти

по ръбовете на белезите

подутините

страха



наследството ти

да приютя

[като добра малка жена]



отвъд

всичкото лошо

да отдам

всичкото сладко

у мен



и другото е без думи

...

тайна е цялото туй

а ти си мечта, от която е нужно да се лиша

пи

и аз съм тук
и също не
мъничък, треперещ
опитвам се
да дишам
простичко
без нищо
очите да отворя
затворя
не мисля
не го мога

трябва някой да
ми влее топла кръв

и знам че продължавате напред
ти
в нов живот
а други гледат влюбено назад
аз
просто толкова ми липсваш
объркани, че още
всичко е красиво
те
ме карат вътрешно да ставам на парчета

древен бог

стабилен искрящ олимпиецо,
свържи се с мен,
времето
напреднало е твърде много вече.
ако ще и на оня свят
(и боже, прости ми има ли те,
макар да не вярвам, че си там)
готов съм да стъпя,
само да няма вече
срам-
смален,
мразещ се,
че не мога
да възпра се,
миг топлота
налудно да търся.
(при палачите си, под кръста изправен, дори отивам и моля)


чист модерен древногръцки боже,
слей се с мен,
во веки.
да няма нивга студ,
кодиран вечно в ставите....

крачим
(винаги е нощ)
по навик подсмърчащи

отвъд
окена неудобство

пак
тук и сега
рамо до рамо
страх до страх
съм цял
единствено
на място

неотделимо
ми е в главата
неусетното
усещане за
пълнота

./.

между две сълзящи рани
нова/стара
между изтръпване и разтичане

истината е, че още съм там
и не знам
просто не знам
кога ще избяга далече
тялото фино
на леката ленена
трепкаща сведена
детска любов

в окото на бурята

и как да ти кажа,
как да овъздуша?
подари ми
последната нощ,
под сладката захар
във форма памук,
на снежната буря
в душата.
свързани под завивките
да треперим
под силата
на неизказаната
счупила ни вина.

сподели
още една нощ,
която никога не сме имали.
над тишината
ще бдя,
позволиш ли ми
за последно
от обичта си към тебе
да вдъхна.

24.10.'10

писмата
ще се трупат
неизпратени
при старите
ония
от тогава когато
още
дори не познавах вибрация от теб

гласовете
шепнат в зелена
ранноутринна
студена есен

'половин човек си вече
беше в кратка
пареща екслозия
за няколко дихания
прекрасно цял
половин човек си вече
не ще забравиш
не ще намериш заместител
ще бъдеш вечно сам'

а демони
покрити с пепел
шептят
'дори си грозно онемял'

те

те си имат своите места

из гънките и дебрите на софия,

интимно на свещи.

аз имам:

постите,

дупките,

кенефите,

храстите.

съкровено

до смърт.

те имат своите приятели,

мънички забавления.

аз имам:

сенките край входовете,

тайните мръсни свещенодействия.





вкарваме го

по различен начин

и заспиваме сами.

                                                                                                                        02.10.'10, събота, ул. Данте

кестените

когато минавам
вечер
понякога
под кестените
там
спомените резонират
като тежки бас линии
наситина ли
някога
не толкова отдавна
в предишен живот
в самозаблудата
прозрачна
била съм толкова щастлив



26.09.'10, 22:30, ул. деде агач

двадесет и първи септември

Today you're twenty-five, I made you something fine
It's in the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about and I'm proud
I've been coasting on this singles route
But I still hear your name in wedding bells
Will I look better or will I look the same rotting in hell?
You're the only proper noun I need
Hurry, my copper crown's gone green
Pull me, pull me on out of this tree
I'm stuck up a branch waiting
Clearly caught between two things unclear to me
[...]

Twenty-five carved with a butter knife
On the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about

#

така бе преди 365 дни. добре помня притесненията и странните схеми на онази вечер. много неща бяха преживяни оттогава, но и до сега нещата стоят не много по-различно. това не бива да има значение. 

нека две години след онази вечер, да имаш една нощ красива, изпълнена с приятелите, обичта им и една топла любов. силен и красив!

пожелава,
детето. 

не искам
да има забрана
допълващото ме да обичам

комплементарност на съществата
усещам отвътре 

как да приема
че е само
в едната душа

1,2,3

не зная какво живее в главата ти.
виждаш, навярно, в моята какво се рои.
все пак малко наивно дете, изглежда ме схващаш, нали?

знаеш, че себе си
налага се да обичаш.
не знаеш защо сам си изтрил
спомена как става това.
чудиш се как
и утре и днес
привидно нормален да дишаш,
когато света е забравил за теб.
не спуска и дума,
която да плъзва по твоя контур.
затворен си в стъклено топче
от скрина, с което някога си играл.
облостта му е твърде дебела,
ядрото му - космично студено
и вътре нищо не е позволено.
въртиш празните обороти
незначителен,
умален.
това което щеше да те направи
красив и толкова силен
е зад пласт плексиглас
близо,
недостъпно-далеч.
това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш,
не можеш да гравираш вяра
по мозъчната кора,
че то трябва да бъде така.

нов септември

отварям очи по инерция
за да се изправя пред сляпо петно.
не ми трябва тяло,
но за какво ми е дух-
блуждаеща празнота.
телефонът е мъртъв.
космос изпраща сигнали от минало-
старите-нови оферти
три-педесет пак
или пък как всички са чисти сега.
радвам се за това.
все пак още не зная как да вървя
и трябва ли
трябва ли
да се мъча да продължа.

боли.
нека бъде за добро. 

нощ

в нощ като днешната
искам
да дишам
навън
-
отдавна това
ми се случва
само
насън

в нощ като днешната
не искам
да виждам
сама
-
до скоро
си мислех
че няма
да е така

под взора на
притеснена червена луна
в тази нощ
нарекоха ме
с името
'най-голямата ни злина'

напред/нагоре

къде ми е всичко?

не питам,

аз настоявам!

нищо не виждам,

а как да разбирам

с оглушителен брум в главата?

не чувам

не мисля

притежавам:

1) кутия цигари в ръката

2) шепа бензота в шкафа

3) шише метадон в калъфа на баса

4) и страх във всеки неврон

не мърдам

не дишам

не предприемам пак крачка НАЗАД

капка по капка

от милилитър до литър

поливам земята 

за НОВАТА

ЧИСТАТА

революция на душата

и няма да питам

и не ще настоявам

всичко обратно без вик ще получа

герой

ти си сам

бивш

някога бил 

мърляв софийски герой 

май никой не помни

никой не те помни 

теб 

само

сам ти още усещаш

сянката

на онази незначителна

потна

епична борба 

за случване на дните

отречени

(обречени?)

всеки герой 

се изгубва

всеки герой се изтича 

в лирично безвремие

но ти дори не успя

да се случиш

направо 

разля се в канала

перфидно зловоние

за да се наречеш 

свиква се 

с всичко се свиква

от утре ще бъдеш

забравен

и примирен

той

името му е потта, която пареща по теб се стича, щом се спуснеш малък в града. 

името му в тебе ядно свети нощем, ако няма как да спиш. 

името му осветява хапещите страхове.

името му сладкодумно бързо трие демоните на вселенската уплаха.

името му означава сладък вкус от спомени отровни. 

той е:

черна дупка

нови светове

умиране

дете

името му значи една голяма част от мъртвите ти клетки. 

името му се рисува зад затворените ти очи.

името му помирисваш, когато радваш се или боли.

името му трябва да заровиш.

то ще бъде винаги у теб.

той е:

на повърхността

отвътре

преди

а сега

липсващ в моята система.

той е спокоен 

смирен 

между своите четири стени 

той е спокоен

решен

нов да върви

той се разпада

гневи

спомена щом го изрита в очите

той се разпада

поти

неизбежно влязъл в маршрута

махай се! разтроши се! 

изтрий се!

влюбен  в миналото 

тъй не ще може никога, никога 

вече да продължи.

бягай! пусни го! 

веднага

веднага

веднага

още сега!

малка приятелка

тя умира

оранжева, безмълвна

и сама,

сред другите

красиви,

разкъсана за ден

от нямането мое на душа,

лилавата уплаха

и кошмарите,

върлуващи в нощта.

 

плаша се от тебе,

искам да спася,

но честно ли ще бъде?

честно ли ще бъде,

да не гледам мене,

а тебе да следя?

 

ти знаеш,

всяка малка бледа буква,

неродена ли е,

носи кръв-разпадане

в твоя свят.

 

трябва себе си в думи

пак да облека.

                                                                                                                                                   16.08.'10

[r.i.p. 19:27h]

август

жегата

сама по себе си е

липса

на хладна пот,

обливаща съзнанието-тяло

с името на

болестта,

която носи

чувството безплътен глад.

 

отлитам надалече

в спомен,

потопен

от месец

в жадна пещера

течен азот.

                                                                                                                  16.08.2010, 00:00

domina sofia pt.2

града ми

в неделя

е влажен

угодно разтворил крака 

тръпне, очаква

в некрозната си утроба

страха си да

сграбча и удуша

софия 

моята 

ме посреща със сълзи

връщам се 

през мъглата

за да захапя плътта й 

завинаги 

този път 

връщам се

за да заваря

пак тук 

унасящи се

в моя порок

стари

човешки желания

идват от същите

болезнени очертания

 

връщам се

в града 

изпразнен от плът 

да нарисувам

пак

за своите дни път

не мога да пиша

забравих,

но не, това което трябваше.

забравих,

но не и силното желание.

не помня

вече как...

излизат от мен

само

червеи.

гънат се

живи,

полу-умрели.

писна ми от всички

тези безкрайни

абстракции.

токсикология

будиш се вързан с колани

ръцете - с бинт за носилка

толкова много лица гледат

толкова усти

-крещят

събличат ръце

'отрепко нещастна, знаеш какво си направил, нали?'

гол

с метнат чаршаф

си изложен

по коридори

на погледи още и още и още

и те разпитват

кога, как, къде, колко, ЗАЩО

главата бучи

и не ти пука

само да можеше да крещиш

нужно ли е всички да знаят

не им казвайте, че по погрешка

едва не урмях

по погрешка унижен оцелях

и лежиш

милиарди години

в празната стая

с абокат в ръката

и липсва ти ритуала

колана

да стегнеш

с една молба в главата

да стане бързо, бързо, от раз

да се случат нещата

да не изгубиш кръв

колкото една празна чаша

да усетиш

'достатъчно'

да забравиш

за два часа

колко време ще мине

колко белези ще родят

колко дни ще умарт

преди да спреш

да сънуваш

наяве

как пак се отделяш

от низверганата плът?

`

говоря.

опитвам се.

не ме карайте да се смея,

още не мога.

(кога пък съм можел?)

бутам с единия крак друг,

с бомбето от грешки се пазя,

от братята бягам. 

(кога свързахме плът с битие, кръв?)

а искам само леглото,

дъжда, тихо присъствие,

ембрионално две съдби слети.

(кога ще се случи, ще бъда ли аз вътре?)

за теб

някъде там

необозримо далече

има едно сладко 

късче душа 

всеки ден 

усилие коства

да смъкна от себе си

мръсотията на града

но го правя 

сменям си кожата 

измивам слузта от очите 

за да има надежда 

пазя малко светлина

да целуна със пръсти

отново

любима

любима

изгубена

малка

тази душа

––

аз съм малко момче -

четиридесет килограма

кости, опъната кожа, изгоряла коса.

живея във кула.

оттам управялвам света си,

три инача широк.

стоп

на живота,

легнал пред мен е града,

сбор омърсени от мене места.

чакам,

половин година,

но пъзел от милион и двеста части

как пренарежда се

щом вечно си сам?

ти не знаеш, не

ти не знаеш

знаеш ли?

как тихо

от себе си крия

останала

глухата, сляпата, нямата

уплашена

силната

детската

обич

понякога тя плаче

и я е срам

понякога й се карам

и мен ме е срам

тя диша с очакване

само тя буди се сутрин

защото

един по един

всички край нея

умряха

тя иска да ти

пошепне

'ела, ела, ела с мен в мекото утро на новото там'

объркано

прашно е 

дори през дъжда

знаеш не мога да дишам

веригите стягат дълбоко 

знаят че си наблизо 

обаче - далече

зад пластове мъничък страх

мръсен съм 

смачкана

бледна 

картинка

пристъпи сам

отвъд маранята

хвани ме 

изглади с ръка 

ръбовете 

виж ме

още съм 

тук

балкона с белите пухчета

прахта от гръбнака на софия 

полепва по снопите слънце

и мен

с цигара и книга 

тук на терасата 

всичко си нямам

де факто 

не си мечтая да ви гледам отгоре 

не целях да става така 

пъпната връв 

явно е ластик 

а трябва да се отшия оттук 

маршировка в далечна посока

с пришити в джоба 

три инструмента скарални

и топче 

мръсен омешан 

спомен

купен от мойте момчета

някога някъде 

пак там

заведох се в нечий чужд дом

не съм се научил 

как да се крия 

бродих из някакви стаи

книга-забрава 

да уловя 

със себе си - отнеса 

инхалация 

фолиото потръпва 

капката бързо пробяга 

мръсното разстояние

никак не ви обичам,

но...знаете как е 

искам да се забравя

и ето,

пилешки крак 

порастна на половината дължина

на моята самотна трахея 

заклати се в ритъм 

махало 

заклати се,

ръсейки екскремента на вечно съмнение.

после спах

в нечие чуждо легло 

едва ли не с някакви гащи в ръката 

за да стана пак 

плах аз

безшумно да се измъкна 

с неразбралия вятър 

да споделя как те чувствам 

твърде далече 

как в сънищата ми

бягаш от мен

как мозъчната кора 

е приела 

да се откаже от всяка награда 

само да знае, че ще 

се слее 

в етера с твоя 

скъп пулс

09.05.2010

на А.

в подлеза 

под кафенето

дето е забрана

с твоя странен дядка

ме остави.

'куките, момиче, куките.

предадоха ме, 

мамо!'

с очилата черни 

и ефирната си рокля

на несъществуващото тяло

ме загърби

да се вглеждам

към стъклата

в празен образ,

който се оказва

част от разсъблеченото мене.

минаха години,

ти отново тичаш,

еуфорично ме повличаш

за да ми дадеш

първата целувка

след безброй лета

от пепел синя

разпечатваш моята невинност

с устни,

всъщност за да се освободиш

от лекия товар опасен. 

и после - всеки бяга.

обичам те в сълзите.

27.12.2009

mindless typing

songs about fucking

'break the circle'

i did

muddy waters

indeed

drag these days behind thou

waiting for the call 

not the one you want 

sailing on yr own 

coordinating all those people 

dust

incorporate desired death 

it's skag

that fills the veins 

can't even smell it

always there 

naked 

blurry 

feel it's breath 

feel me 

shallow 

slitting the abdomen 

for them to swallow 

blindly 

eat me 

while you tremble

end 

 

забравям да дишам 

нарочно.

сред черни лица-

повехнали отдавнашни деца,

човекът ме пита :

'защо, бе момиче?'.

в очите ми обаче го пише -

останало е за мене 

само

това.

ваканция 

от липсата на цвят 

три дена 

външен живец - директно в системата 

и това дори е сиво-мъгливо

щом съм тук 

едва наполовина човек

слез долу 

реши

дали ще побегнеш след мен

нищото на април

не издържам да гледам
как всичко
върви ли, върви


студено

да пъхна ръката си
дълбоко в утробата ти
в юмрук
за вечното срастване
не просто да носим
петна от кръвта си по дрехите
вече има ги
следите на гените
залепнали по стените на вените

завишени чернодробни показатели
са на страниците на писмата ми
неподписани в пощата

нощем
се свивам
както тогава
усещаш ли някога
далечната топлина
ще пиша за нея

щом марки ми подарят

06.04

ще разбереш ли 

че понякога 

нуждая се

от глътка въздух? 

ще ми простиш ли

че понякога

за да не падна 

връщам се дълбоко ?

ще видиш ли

в слънчевите дни

усти по кожата 

създадени за да 

си спомня морно

че все още нещо има?

ще подадеш ли

без да ме осъдиш

инструментите в ръката 

и помогнеш ми да нарисувам 

още малко забранено слънце?

искам да те взема

на терасата в бургас

с цигарата, кафето

да нахраним котките с остатъците от вечеря

 

да те кача в дванайската

и в славейков

блок четирдесет и две

сладкото от мойто детство

да подирим в сенките

на входовете

 

да намерим начин

пак да се качим отгоре

на казиното

с вятър, дим

морето да поемем

както някога

когато

сам бях

с музика и думи

неизлезли от главата

пишех ти писма 

 

да пренощуваме

под вятъра,

затихващият плисък

до стената на корабостроителницата

да си опишем после сънищата

 

тогава ти ще ме познаеш

завинаги

вече

 

не съм

будя се,

но всъщност

оставам

там още

в циркадианския

вечен ритъм.

 

слязох

в кафявото долу .

бях и

горе на светло

най-чист,

предполагаемо

твърде спокоен.

 

а трябваше

да потърся

някъде по средата,

да погледна

в свежестта на водата,

дошла от небето

с мъдрост,

за точното отражение

на синята си душа.

 

грапаво грахче

скътано вътре

говори,

че съм лека принцеса

прозрачен

добър

пух

 

не трябва да слушам.

принцове няма за мен.

бавно и сигурно

следва да огрубея

и само в съня си

да виждам онази

мъничка

притеснено усмихната

фея.

...

тръпнат завивиките

за затопляне

безмълвното сливане

сплел се е спомена 

с всяка клетка 

и тя вече е друга 

прокарай ръка по гръбнака ми 

така ще ме върнеш 

дълбоко в нашето 

мъничко вкъщи

ще ти дам 

пеперудена детска целувка 

и крушова сладка усмивка

шепа пълно 

с винилно пращене 

щастливо мълчание

чистотата

да дишаш свободно

29 съмнения

мина през града ми

като най-любимото съновидение

пролет помирисваше се

под небето

и ти бе станал вече друг

и плахо бе разцъфнал

 

радост

бе логичното ми поведение

а аз почувствах се

незаслужаващ

заблуден

и ненамясто груб

 

трябваше да може

в себе си да посадим

по малко нов живот

а не да балансираме

с прикрити думи

сред слухтящите

загрижени уши

за няколко

затоплени

вървящи бързо часа

 

сега усещам

стегнати по гърлото си

сивите

изцапаните

пръсти на града

старите познанства

люлеят се по клоните

болезнено покрити с плът

 

кой ли

ще се върне

следващия път

ще иска ли

да ме погледне

и да минем

заедно отвъд

обсебващото минало

пропито с кръв

 

целувам теб

на хоризонта

грее нежно цвете

 

 

 

на г-ца страх

как се учиш да дишаш

за пръв път, когато си вече

години, години живял? 

попивал си с кожата 

сгъстен градски въздух,

плувал си сред мъгла,

гледайки с едва отворени мътни очи

като мъничка котка.

трескаво искаш

да идеш далече,

да дишаш чист етер,

да можеш да спускаш мечтите си

всеки ден под дъга.

но знаеш, че 

лесното и красивото е това.

ти трябва да бъдеш 

сам

сам тук 

и да водиш 

дребен, уплашен

своята едва видима тиха борба. 

спътнице вечна,

кажи ми,

ако оборя теб

ще дадеш ли 

да давам 

по малко

парченца 

от себе си 

и да спра да бъда 

безсилна и априори сама?

нощно съмнение

искам да съм 

малка 

мека

сладка 

и добра

също

слънце

спокойствие

силно подсладена 

кристална вода 

да умиваш 

лицето си

сутрин

с опиянение 

достатъчно 

да задвижиш 

минутите

без тъга

мога ли

искаш ли 

трябва ли

 

да изтрием ли

сънищата си

да стъпим 

с менталните си крака

върху дробовете 

и да се махнем 

един по един

от града

улично момиче, прати светъл лъч

по-малко

трепет

по издълбаните

така отдавна

вчера

коловози

за вечни времена

сега

изпълнени

с миналогодишна

шума

нов месец

старите

кошмари

слънцето

е вцепенение

за гущери

и тези

изпаднали

в летежа на живота

вихрен

кръвен ток

поток

от лава

в гънките

изтъркани

извезани

по меко сиво

пъплят

бутат се

и дишат

зад една

стена

а тя – красива

и посърнала

повяхнала

красива

от същата

страна

на вечната

преграда

почти

до теб

„пролет

време да

се спира”

усмивка

в синьо

и оставам

сам

пак

на площада

с думите

на руси

кичури

и свобода

балкон - последен пристан

гледка към света

разплакан и враждебен

лудата отсреща

патерици

хиляди ненужни вещи

инвалидната количка

бе в наш'та стая

за да можем

да търкаляме

очи

в канавките загнили

защото

няма място

на небето

за уплашени мечти

,

прощавай
ден за обич
пръв път
дариха ми
контрацептиви
алкохол
не може да
повика
малко ведри
ендрофини
останах
аз
града
ти - горе до небето
и влажна тръпка
от отминали години
навикнал съм
подаръци да мисля
винаги за други
спомняш ли си
помниш ли
как пак разцепихме студа
за да засветим
с мръсна светлина
навътре
вътре
вътре
вътре
е само сянка
блед контур
на нашите копнежи
а малка мравка
е трудолюбива
и с незначителният ход
щом пожелае
да те стигне
ще успее
в ледена
рехабилитационнен
свят
да те завие

тихо
искам
да го чуя
дъх
на ледените стружки
пада
нейде
нависоко
чакайки го
пак се будя
искайки до теб

схит

рецепторите

са задръстени

блокаж

няма как да нарисуваш

идеята за щастие

сега

мъртъв сняг

и спомени

изтрити хора

случки и места

трябва

да се пренапише

за страхливите

света

за първи път

стените ни

ни пазят

доброволно

от наложената белота

iGod

Me:
do you love heroin?
God:
Yes sandra God loves everyone and everything.
Me:
lol
God:
I'm glad you find this amusing.
Me:
should i shoot some heroin right now?
God:
At this moment Maybe, if the positives outweigh the negatives.

p.s. than i told god i'll feel safe and secure, happy due to the endorphin rush in my brain and he said that that makes sense. god, man, you aint helping much.

моят личен сако

прост безсмислен зимен ден
там където
помня
в ефирен
летен ден
със замаяна глава
ви казах
думи за бъдещето
свое светло

сега
в час
на измръзнали
кристали
по изнурени крехки още
клепки
надрускахме се
тъй безсрамно
трима шибани лайнари
разтреперани
без свян
на детската площадка
сготвихме с мръсни пръсти
своето безсмъртие
за следващите няколко
празни думи
които няма смисъл
да се раждат помежду ни

създаваме разлигавените дупки
по телата си
в опит да изпълним
с нещото
неуловимо
душата
душата си

единият от нас
е истинска
отрепка
и когато ендрофини лудо запрепускат
не остава нищичко човешко в очите
с крясък и подскоци
ни смущава
ние
правим се
че още можем да сме като всички хора
пълни със срам
че целим се -
един добре обмислен публичен пърформънс

теб те няма
мен ме няма
сянка съм
с игла
до твои стари
избледнели леко
минали другари
спирам
лудият кипеж
който единствен ми отнема
страха от всяка
едва приета
малка глътка въздух
за да усетя
най-красивото
несекващо желание
да те обичам
клетка по клетка
грях по грях

довиждане, момчета
всичко крещи да борим
възпалена мозъчна кора
от прекомерен ужас
но се оттеглям
не ще се будя
ден за ден
за да успивам
демоните без очи
скривам се
между омразните стени
и много ще боли
за да съм там
в слънчева омара
калциран в калциран съд
съеднинени
по нов
наистина прекрасен път

нощно прегрешение

искам да съм в този час
смирен, на мокро, твърде буден,
с теб навън,
шибани
от странен
и жестоко подранил
среднощен дъжд.
срам ме прави
на парчета
вихрено замазан
е сега за мен света
пак безсмислена
интоксикация
за да има шанс
да си представя
как се единявам с тебе-
горе,
чист-горчив
...
"тук съм" казва
наш'то разкаяние.
"тук съм, за да скрия от
света, когато
в щастие безплътно
се разтваряте
крещите:
"дори, когато няма те-
аз те обичам!""

полъх от целувка да ти пратя
с мисълта за тебе
дробове изпълвам
и единствено
за твоя топлина
все още
тук съм
и не колабирам

ще запалиш ли
далечна
моята звезда
свенлива
за да има как да видя
смисъл
малка да заспивам
с дъх от теб
стаен дълбоко

08.01.2010