[[ faking suicide for applause ]]

знаеш, че себе си
налага се да обичаш.
не знаеш защо сам си изтрил
спомена как става това.
чудиш се как
и утре и днес
привидно нормален да дишаш,
когато света е забравил за теб.
не спуска и дума,
която да плъзва по твоя контур.
затворен си в стъклено топче
от скрина, с което някога си играл.
облостта му е твърде дебела,
ядрото му - космично студено
и вътре нищо не е позволено.
въртиш празните обороти
незначителен,
умален.
това което щеше да те направи
красив и толкова силен
е зад пласт плексиглас
близо,
недостъпно-далеч.
това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш,
не можеш да гравираш вяра
по мозъчната кора,
че то трябва да бъде така.