кестените

когато минавам
вечер
понякога
под кестените
там
спомените резонират
като тежки бас линии
наситина ли
някога
не толкова отдавна
в предишен живот
в самозаблудата
прозрачна
била съм толкова щастлив



26.09.'10, 22:30, ул. деде агач

двадесет и първи септември

Today you're twenty-five, I made you something fine
It's in the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about and I'm proud
I've been coasting on this singles route
But I still hear your name in wedding bells
Will I look better or will I look the same rotting in hell?
You're the only proper noun I need
Hurry, my copper crown's gone green
Pull me, pull me on out of this tree
I'm stuck up a branch waiting
Clearly caught between two things unclear to me
[...]

Twenty-five carved with a butter knife
On the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about

#

така бе преди 365 дни. добре помня притесненията и странните схеми на онази вечер. много неща бяха преживяни оттогава, но и до сега нещата стоят не много по-различно. това не бива да има значение. 

нека две години след онази вечер, да имаш една нощ красива, изпълнена с приятелите, обичта им и една топла любов. силен и красив!

пожелава,
детето. 

не искам
да има забрана
допълващото ме да обичам

комплементарност на съществата
усещам отвътре 

как да приема
че е само
в едната душа

1,2,3

не зная какво живее в главата ти.
виждаш, навярно, в моята какво се рои.
все пак малко наивно дете, изглежда ме схващаш, нали?

знаеш, че себе си
налага се да обичаш.
не знаеш защо сам си изтрил
спомена как става това.
чудиш се как
и утре и днес
привидно нормален да дишаш,
когато света е забравил за теб.
не спуска и дума,
която да плъзва по твоя контур.
затворен си в стъклено топче
от скрина, с което някога си играл.
облостта му е твърде дебела,
ядрото му - космично студено
и вътре нищо не е позволено.
въртиш празните обороти
незначителен,
умален.
това което щеше да те направи
красив и толкова силен
е зад пласт плексиглас
близо,
недостъпно-далеч.
това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш,
не можеш да гравираш вяра
по мозъчната кора,
че то трябва да бъде така.

нов септември

отварям очи по инерция
за да се изправя пред сляпо петно.
не ми трябва тяло,
но за какво ми е дух-
блуждаеща празнота.
телефонът е мъртъв.
космос изпраща сигнали от минало-
старите-нови оферти
три-педесет пак
или пък как всички са чисти сега.
радвам се за това.
все пак още не зная как да вървя
и трябва ли
трябва ли
да се мъча да продължа.

боли.
нека бъде за добро.