ново

внезапно ме поваля
като парен чук
празното на моите усилия
на още топло
вънка
с тежест в костеливият ми скут
няма нужда от старание
небето все тъй ще тежи
и сутрин (тя започва с интервенция)
и вечер (тя се дави в спазми)
и несъществуващата крива на усмихнатата ти уста
няма ме като рисунка
в сънища, мечти
не заслужавам болка,
рана
или пък за мен да прокървиш
горчиво и цинизъм
се раждат в синини,
които не усещам
когато си мълчим