страдам от пълна липса на претенции

май мама и тате

неволно

са ме научили така
късат от плътта им

остъргват мозъчна кора

до гладкостта на огледало

пълна липса на претенции

затова тихо гния нейде там

в тъмнината на пространството отзад
вместо да дишам и ходя

просто ме е страх

не се мисля за велик колкото теб

и това ме обезценява

смачках черепа на един щурец

прокървих

и си паля цигара
падам на теракота

и вече не искам да стана 

носоглътката

понякога когато сълзите

дълбаят

във бузите ми

леглата на неуморни реки

по носоглътката се надига познатия вкус

оня вкус, знаеш го

постигнат след осъществяване

на

а и б

лек завой

на цената на

първото, второто

всичко останало

знаеш го

оня противно-сладкия вкус

за който мислех че

капчица щастие е

(глупости, мислех, не, нямах друго пред себе си)

в най-концентриран вариант

понякога се усещам

отдавна потънали в океана реалности

засмивам се

оня вкус, знаеш го

сладък, горещ, противен

е просто трагедия

необхдоимата всекиму доза нещастие

за да бъде
някога

в едно премигване време

малко
щастлив 

1, 2, 3 и така нататък
на 25 съм вече мъртъв

на 15ти септември
незабележимо привидение

вече не се возим на 74

а сме същите

болни от същото

плюс още малко

по-горчив вкус

7цата не кара аптека да трепери

basic-ът е нещо друго

животът не е така симплифициран

винаги съм знаел че истината е проста

истина няма

никога не ходя в дружба, люлин

не ходя в модерно предградие

заобикалям зоната

не ходя на училище

други поемат щафетата, някъде другаде

ей, трошете си главите качествено

вените ми са нееластични магистрали

подмених кръвта с оцет, за да не боли

и не боли

обаче пари

не чувствам

така се живее 100 години

кой иска да живее 100 години, пита дядото

който не е успял да умре, отговарям

друго не остава

естественият подбор спира да си казва думата

обречените прескачат небитието

ще пребъдат

заедно трием една изхабена цивлизация

умората остава

на 25 съм вече мъртъв

1, 2, 3 и така нататък 

мозъкът е пълен с дефицити
когато слънцето не идва
покрий ме с пролетни цветя
и събуди ме
когато светлината

вече е константа

с илюзия за смисъл

от онези дни

когато

погнусата е полепнала по всяка повърхност
тежи на плещите ми

междупрешленни хрущялни дискове пищят
от притискането на грозния свят
изгърбвам се
ставам още по-грозен
блъскам се в хората
само подавам цигара на просяка
и мразя

о, колко силно мразя

ще ми се

да имаше омразата оная необуздана енергия

която да ме дърпа напред

която да сее разруха
която да носи атавистичния смисъл на силата
но аз мразя
о, колко силно мразя
преди всичко
себе
си
(не мога да се отуча, повръщам)