врабче

по-лесно е
да, толкова
по-лесно

че чак
се стряскам

не ми е
вече
тайна

завинаги дете

поисках
да остана
след
вечно
преждевременно
съзряване

по-лесно е
да, толкова
по-лесно

тежките
желания-предричания
за красив
живот
да са
абстракция

завинаги

ме скрий
у теб
дълбоко
да ме
пазиш
от мене си
и от света

тъмно 
ми е 
гол
и липсващ
сам
сега

дишали сме
въздуха
убивали
телата си
спасявали
останки
сред мъглата
съешавали
кръвта си

мозъчната ми кора
просветва с
множество
сигнали
че обичаме се
&
тръпки
плъзват
като телефонни жици
кратко
спиране
забравил съм да дишам

и после се
оказва
че сънувам
само
близостта
открадната

вече
няма
капка
реципрочност

всеки
сам
затворен
в стъкленото топче

несъбуждане

първата цигара

на балкона

в сняг

до необлечените глезени - 

в миг 

си пожелава

цялото ми

невротично същество 

да падне

бездиханно 

точно тук

усещаш как

се дематериализирам

с минимален звук

в асансьора

запалката прищраква - 

езикът иска

да се устреми 

да го погали 

и почувства

отново 

толкова 

интимно

почти 

единствено достатъчен 

и свой

e612869

празна-пълна
главата е
моят ад

рисувам
така неумело
живот

страшни сте
знаеш ли
с желания
и намерения
преливащи
и не, разбирам ви
не, не
успявам

някога
беше
така просто

малко
с болка и
терзания
същите
отдалеч
вкусени
потопени
в топла плазма

вина

и страх
пред майка ти
пред утрото
просто
бях отстрани
в бягството
просто
обичах
и плачех

и просто
ставах на капсула
бледа
пред теб
след
кръвта и целувката
заглаждах чаршафите
на ума си
за да се
шмугна
на топло

точно
сега

живот

тя каза :

'живтотът не е

по-хубав

без тези лайна.

той е просто различен.'

не искам

това

ебете се

с всички тези

неща

не искам

да марширувам

по улици

с конкретната цел

не искам

работа, семейство

и ден след ден

борба

с черното

в мен

стая

четири татами

равна черта

на емоции

тежки

бас линии

по невроните

насаме

с всепоглъща

топлина

от вселенската

доброта

рисувам я

неумело

и затварям

с линия

себе си

завинаги

там

в закъснялата есен
за малко избягвам
от вечния студ

в бомбетата
вятъра блъска
късове
син-бял найлон
[мартенса си го купих
като 'е'дно малко и голямото, срещата - пак там']

и няма как
аз се сещам
за факлутета
припрян
и неловките срещи
на журналист
с носовете сърбящи
и неизмитата кръв
едно сладоледче
за двама
поставените
в страни от света

никак не е лошо
полвинката
риво
топлината
и си забравяш
главата

не ни е
срам
ни най-малко
сънародници дарги
в съучастие сме
за цялата врява
'изгубено поколение'
изпуснали времето
на всеки ъгъл
с различно лице