танцувах сам танц с косата ѝ ледена

шамари удрях

по лицата на децата

посинели

с бездушен ужас полепнал по устата

плачех

хриптях

смазвах слепоочия в мръсни плочки

с отрова в кръвта ми непростима

изключвах се

оплитах се до безсъзнание във храстите

пропадах

давех се в греховете си

кошмари водеха до колапс

сиви дробовете ми

и мозъка - до пълен край

да дишам спирах

будех се

след интервенция насилна

сред зли лица човешки

и нищо не разбирах

не разбирах

път не намирах

бъдеще не бях и имал

но видях

че липсва светлина

във края на тунела

колкото и пъти да опитвах

никаква такава не съзрях

просто се потапяш с черно

и завиваш се с безкраен хлад

оставяш само спомен

в статистика без смисъл

без капка цвят

вече не тичам след нея

вече не ѝ посвещавам дните си

вече не мечтая само за прегръдката смъртта

вече 

просто искам понякога

да посрещам

със теб

нова свениливата светлина на деня 

повярвай!

не вярва във себе си

красотата ти

отрича топлината си

светлината ти

прекрасното

осъзнава се чак

след окъпване в локва от кал

прекрасното

оценява се чак

след загубата на крайник и парчета от смисъла

или докато разпадне се сред трясъка цял

ти учиш се да вярваш във себе си

едва след сблъсък

със студеното небитие

не мисли

а повярвай

когато на прага дойде дете

и тихичко каже -

ти слънце си

огряващо цялото ми море

ок.суп.тр.

просто е

(уж)

всеки

висок, светъл, красив

го е казвал 

на пиедестала си 

покачен

но по-прост си ти

максимален

абсолютист

объркан си

дребен добър 

утопист

[а просто не знаеш

как другия 

свит плаче насън 

с покълналата дълбоко

вина

на грехове въобразени]

първо

признай си

право на грешки

после

дай на другите

да сгрешат

и накрая

стани приятел

с хората

и света