неназовано

когато там горе
във висините
небето не бе назовано
все още
бях вече мъртвороден
хранех се сам с кръвта от
разложените си а приори венци

такъв бях преди
всичко да почне да се твори
и ще остана
болен
завинаги
грозен
извечен
и след края дори

вселено

о, смирено

моля

раздирам

лакти и колене

моля, о

*със знанието

че не съществува случване

на нищо

чрез молби*

един свой плод

милостиво избави

от образ

и залитане

в мечти

лиши ме от всичко

оттук ме изтрий

никому непотребно

за себе си само

функция съм

ще помахам

от ада

и за мен ще забравиш

                                

танцувах сам танц с косата ѝ ледена

шамари удрях

по лицата на децата

посинели

с бездушен ужас полепнал по устата

плачех

хриптях

смазвах слепоочия в мръсни плочки

с отрова в кръвта ми непростима

изключвах се

оплитах се до безсъзнание във храстите

пропадах

давех се в греховете си

кошмари водеха до колапс

сиви дробовете ми

и мозъка - до пълен край

да дишам спирах

будех се

след интервенция насилна

сред зли лица човешки

и нищо не разбирах

не разбирах

път не намирах

бъдеще не бях и имал

но видях

че липсва светлина

във края на тунела

колкото и пъти да опитвах

никаква такава не съзрях

просто се потапяш с черно

и завиваш се с безкраен хлад

оставяш само спомен

в статистика без смисъл

без капка цвят

вече не тичам след нея

вече не ѝ посвещавам дните си

вече не мечтая само за прегръдката смъртта

вече 

просто искам понякога

да посрещам

със теб

нова свениливата светлина на деня 

повярвай!

не вярва във себе си

красотата ти

отрича топлината си

светлината ти

прекрасното

осъзнава се чак

след окъпване в локва от кал

прекрасното

оценява се чак

след загубата на крайник и парчета от смисъла

или докато разпадне се сред трясъка цял

ти учиш се да вярваш във себе си

едва след сблъсък

със студеното небитие

не мисли

а повярвай

когато на прага дойде дете

и тихичко каже -

ти слънце си

огряващо цялото ми море

ок.суп.тр.

просто е

(уж)

всеки

висок, светъл, красив

го е казвал 

на пиедестала си 

покачен

но по-прост си ти

максимален

абсолютист

объркан си

дребен добър 

утопист

[а просто не знаеш

как другия 

свит плаче насън 

с покълналата дълбоко

вина

на грехове въобразени]

първо

признай си

право на грешки

после

дай на другите

да сгрешат

и накрая

стани приятел

с хората

и света  

o*

тъгата

е изроден признак

на зрялост

в ядосания ни свят

тъга се наричаше

най-вярната приятелката

в моя живот

тъгата се скрива

тъгата трепери

тъгата отстъпва сама

когато прераждам се

малка чиста добра

с ръката ти в мойта ръка

рядко
но случва се

спирам да знам
изтичат в канала
грозни неща
менгеме
не стяга вече
тая глава

оголвам се
до ядро уязвимо
издишам слънца

тогава ела
вземи лъжичката малка
и бързо просто
ела

преглътни страховете
изяж тези малки слънца

дупки секретирам

"[...]

Поредната дупка скача в мене.

Денят."

:

дупки
отровата
дни
и прокобата
нощи
и злобата

бог -
старозаветен
мъстив

но аз сам
съм си винаги
толкова много
по-малко правилен
и никак несправедлив

ямите
рамките
самеца
със снопа от сламките

(върху които градим крехък живот)

всичко отлита с
полъх на вятъра
трепва клепача
и

остава ми дупката
недрата й тъмни
изхвърлят
живот

пълнокръвен
изтрил съм
бъдеще-минало
изгорил съм
идеята за свещения ви кивот

16.06.'12

15.10

знаеш

че от болката потича

най-чудотворна вода

покълват чрез нея

най-силните

светли

красиви

цветя

и знаеш

че черното ражда 

не само вина 

черното ражда 

една по-силна 

завинаги 

дишаща 

топлота 

няма изгреви за мене
(споеделени)
демони, елате
демони, елате
ме спасете

защо ми трябваше
над вас да се издигам
щом надскочих ви
остана ми
да гледам в танц
за гърлото пристегнат
как от вас
и тези тъй красиви
вдига се отровната мъгла
на мойте бивши изцерения

демони,
със вас
изгубих
последното
обежище

06.08.'12 5:30am; крапец

приспи самолюбието си
дай му да пие
три-четири ксанакса
пусни в гърлото му
два ривотрила
дай му да стиска
бръснарски ножчета в шепа
и да запали цигара

дано в съня си
кротко се леко запали
тихо да тлее
да духнеш
пепелта му
и да забравиш

защото ти никога
няма
да бъдеш
единствен
каквито
винаги
те са били

асистенция

кръстът ми е
за врата
завързан
със метална жица

нося
заедно
с други
техни лични
оловно-господни
товари

един ден
светлина
ще докосна,
кажи ми,
нали.
нали?

винаги си сам

когато

вълната на страха облива

всяка малка молекула

винаги сам

на 100 метра под земята

дълбоко във водата

когато зад едно движние

очаква те смъртта

с прегръдка-утешение

а някъде из гънките ми пише

че може да е

другояче

но никой

никога не е прочел

и никой

никога не може

и в мен покълва вече

на съмнението семе

за да остана

все така

извечно сам

психиатрия

имало едно време

психиатрия една

от момент нататък

приветливо измазана

в оранжев цвят

там ни пращат

когато искат

да доказваме

че общо нямаме със лудостта

точно нас

вечно сълзящи с очи

изгубени стрелбищенски души

спомням си

преди години...

чакахме за теб...

а после

върнах се сам

най-горе

при гледка-мечта

да получа още едно от

'да, да, навярно е добра стратегия.

повече какво мога да кажа за вас...?'

за да сънувам след това

в искреност притеснен

как пациенти се отскубват

тичат

как жертвам се да проверя

за падането от прозорци без решетки

резултатът след това

и просто, бог да пази кралицата!

за формата

'всичко е проформа'

която пропуска

да види в компютъра

за нашите лутания

жълти рецепти

обезпокоителни

успокоителни

нулиращи графика-чувства

модулиращи леко едва

курсът на нашата лудост

в името на по-ярка клинична картина

разговори със стари психиатри

които лекуваха повече тях отколкото нас

амин, за старата мила психиатрия

защото този път

избра

да забрави 

укрие

замаже

нашата потна история

жалка елегия

унаследена генетически самота

но дали

прощава ни
тя?

некр

линейка и полицейска кола
всички видели
пред блока отвъд улицата
седмица по-късно
некролог
млад човек е заминал
аутопсия - задължителна
едва след нея
версията убийство
отхвърлена е била
всички видели
ровят за спомени
кого е всъщност
постигнало изневиделица
точно това

ами ако аз...
щеше да стане на някоя улица
и дали дърветата щяха да се окичат с вестта
какво щяха да помнят
момичето в магазина
което все още сънуваше мен
две години след като
не водех сянката си
да купува мелник
на кредит
тя ме видя
в гадната сутрин на лятото
връщах бутилките
на момчетата
пуснати на балкона
да пият
бирите
джина
да гонят едвам
цялата празнота
за да закърпя липсващите стотинки
в гадната сутрин на лятото
за да се случи преследване
на вторите левове
по десет
задължителни за деня

те щяха да помнят
да се зачудят
да поцъкат с език
да забравят

а само аз
щях да знам

още се уча

или твърде много 

съм се научил 

априори 

в науката на света

обърнат кръста си

съм забучил

за да бъде възможно

все още 

да има за какво

наистина

да ми пука? 

направих ли те предаден?
не-оправдах
виденията за другата
истинска топлина?

аз бях малка
бях твърде красива
аз бях малка
бях вечно сама
виждах тесните точки в очите ти
потъвах в тяхната празнота
къпех се в болката
качвах я на плещите си редом до моята 
така и не можех
леко дори
до теб наистина да се приближа
не ме искаше
не ти бях в списъка с нужни неща
или...
просто няма значение нищо
тогава
сега

всичко обслужи ми нуждата
с мазут да полея
да замразя в точката на кипене
детето-врабче
да науча за мръсното&несправедливостта
хиляди грешки
актив да натрупам
срам
вина
кошмари
белези
срамвинакошмарибелези

все още се наводняват очите ми
спомням си мирисът
на онези места
и все пак, да знаеш
крача със бремето
дърпам нанякъде
загърбвам
обръщам
обгръщам нови неща
третирам си раната
и ставам жена

не повдигай клепачи
не допускай до себе си звук
избягвай усещания тактилни
за ароматите остани глух

всеки стимул е
копие
право във рани
безбройни
с разръфани краища
трансцедентално изпускащи слуз

застини в полусъществуване
докато по калцираните ти вени
бавно спре циркулацията на кръв

целият съм в индурации
и от плътта ми се излива
разпенена отровна кръв
гнойта ми е
пълнеж в главата

съвременният грешник
лишен от чумата
обречен на духовна смърт

'еρμῆς'

тялото ми гори
сърцевината ми ври
аз съм вестител
без още зададена цел

защото ме пращат
не от аркадия
а от модерен
умален вавилон
с име на мъдра жена
с болести тайно
разлагащи първо
плътта на ума

на лирата си
тепърва
надявам й струни
и чакам момента
във който
най-сетне ще чуете
смисълът зад гласа ми

ем па ти

емпатия
тя трябва да
попада
в списъци
на най-строга забрана
тя трябва да
бъде дълбоко
погребано-закопана

защото светлината си
как
как ще започнеш да
просекретираш
щом не можеш
не се спираш
отражение да ставаш
отражение да даваш
на мрачнините дълбоки
на лицата
на децата
изгубили посока

и ако има орис

твоята се казва

сламка за удавици

един след друг

която бързо

се разгражда изпепелена

когато локвата

на болката им

се окаже

нейде далеч отвъд

май има още много

да се тъпчеш

с помията наречена 'живот'

или пък май е

просто месец

твърде шибан месец

рожден за хилядите ти

стремежи

и искрени отдавания

докато

най-сетне

се несъбудиш

лишен от плът

оглозган до послено

от гладните

надушили

че си добър и тъп 

ангели
паднали
паднали сме
ангели

заспиваме с изгрева
експлоадиращ в олимп
ядро с боговете

дните делим
с цербер
до мътните води
вечно влажна
полепваща неотменима
тъма
и разказват ни как да дишаме
премазани в битката
с неумолимото битие
протегнати в отрицание
полумъртви ръце

baclo madness in march

намирам още

някак си

магично

кървави находки

в джоба си

а не напипвам

сили

вътре

да ги запаля

тя

кръвта ми

напомня ми

на мен

и на тях

напомня им

че мен ме има

*

камбаната

на оная

отцепническата църква

крещи на умряло

а е вече обяд

[там ли ходиха малките дилъри с майките си да палят свещите, докато ние припадаме нейде отазд?]

защото

моята орис

натикана в ъгъла

от люлеенето

в габа рецепторите

се киска

безсрамно

в лицето на демоните

свещениците

тея които продават ни смърт

на майка ти, курвата

на собствената ти плът

сега е моментът

да съешим

своите лудости

да оплетем пипалата си

с вас

които сте твърде далече

пускам ви в мен

засмуквам ви

за имплозия

съкровение

еба ви отзад

макар че ме оставяте

сам тук

на мих.

двама братя

празнота

и липсата на сън

огледах се

в очите ѝ

с разлетите зеници

и в себе си се свих

безумен

онемял

осиротял

о-ско-тя-ващ

в тази нощ

натискай си очите

вдлъбни ги

изпивай

челюстите ти

самички

се превръщат

в менгеме ръждясало

омекотено

в светлина

зелена

в ранна утринна мъгла

вече изплъзна се

спечеленото

с непогрешимо просветление

небивало

непожелано

авантюристично

отклонение във време

дишане

живот

и всичко нейде се стопява

в на унгарските полета

развиделяващата плът

вкусът не бяга само

от спомен

за древно-жизнена

изящна силуетна

светлина...

от онзи дъх

на потреперващите

в обожание

крехки парченца плът

блед портокал

и притеснена слива синя

в небето се сега събират

и ги присвоявам

за изобразяването на

картина – невъобразявана

зевсовата мълния

изконната мечта

тя възнася се

неусетно тъй-тъй

превръщайки се в

бодра

светла топлина

дори след 

безумства от залязващ свят

22.05.'12 04:32

in the shadow of (no) doubt

имаш всичко

от две разтреперани покрити с белези малки ръце

и всичко

от едно разтуптяно тъй много детско сърце

ярката приказка със

сол в раните

захар в усмивките

кръв в дните

топъл дъх пред гръдта розова еоска

каква поука

изплува

в очите ти?

пътищата са други

твърде различни

подобни наглед

в някой друг тъмен аспект,

но пожелаеш ли

черпи с пълни шепи

от самодивския извор

в непрогледния лес

стига насън да усетиш

че съградиш ли чешма

от единият ѝ чучур

ще се лее светла&сладка

животворната мед  

nqmat znachenie bukwite
symnqwal se
propytuwah kym promqnata
zagubil se
poteglih
za da zapochna da se pryskam
na kyscheta
i raztworq pak
po drug nacin
ili po sushtiq
wie ste tam
malki mrysni wylneniq
ot treti wid
hora sys swoi jiwot
izwor na wina


9:58, Jitna

нощем изгрява

нова вселена

в която раните се разпукват

гнойта се разлива

умива

убива

страха пред света

за краткия миг

преди розовопръстата еос

да впрегне

дъха ни

в борба с града 

демоните
които сам аз
създадох
се връщат за мен

в този ден
който опитвах се
светъл
кристален
смирен

прииждат техните орди
с товар от разпадане
кристалчета захар
сломени
пред пламъка син

полагам везните
прозирно
на хоризонта
да спуснат присъда
за горчивината на зверските чарове

чисто

исках

да е

просто

исках

си рисувах

няма го сред

разлюлелите се

голи клони

и напъпили листа

няма го

дефинитивното

красиво

зад всеки дъх

наднича

друга истина

скрита в мъгла

бих се потопил

в дъжда

ако знаех

че стискам

нечие късче в ръка

изригване

мамо, подай скалпела

няма кой

да изпълни тази рецепта

без да трябва

да жертвам

няколко крайника

киселинният дъжд

ми облиза обвивката

за да пребъде

вечният танц

гърч

вечното пръсване

бум

разплисквам

частиците

по всяка повърхност

забивам шрапнелите

по полетата на плътта

в гънките на ума

из очите ти

всичко

се срива

умира

сега

позволиш ли

покълване на идеята

за смирената красота

на боро

сънищата ми

плод на този мозък

на който давам

всичко

щастието цяло

през най-тънката тръбичка

и после го отемем

скривам

забранявам

за да плаче той

по-истински от мен

със сълзи на потта

и спазмите на мускулите

непригодността

сънищата

те изказват

те рисуват

хубавите ми неща

с които вечно

се отбягваме

за да се срещнем

вече уморени

износени

ядосани

мокри

полудели

с тъмните очи

на този свят

сънищата ми

те са преследване

на топлина

което в дните си

изобразявам с грозен ритуал

бродиране

на разрушителни картини

но сънищата ми

те ме усмихват

през мъгла от пелената

на несбъднатост

не мога да ви видя

със очите

не мога да докосна

(и без това изпитвам срам)

но в тях

започвам да ви търся

опитвам да споделям

представям си

че вече не съм

сам

аб.

твоите потни обятия
явно
единствените
които заслужавам

потапям се вече
едва след седмица в тях
и изплащам
изливам
всичкият грях

така оправдах същесвтуването си
така стъпвам по земята
така от вас бавно отплувам

след всичките словоизлияния
бяха сънищата
с гърбовете на момичета
с обръснати глави
преследвани по спирки
в надежда
това нямаше да се случи
без стремежа ни да
се опием с всичко
всичко наведнъж
по-бързо
и веднага
толкова рано сутрин
облаците над лозенец&ндк
поне
са горди фалически символи
които ми казаха
'всичко е наред, прозирката ти се стесни с една година'

ош

прости ми
ще ми простиш ли

все пак
се връщам
с мека меланхолия
към напъпващите
мокри пролети
с пълна липса
на такт и самоуважение
тогава водех
всички в храстите
в останки на казарми
с измършавели
спомени растителност
и на бетонното парче
отгоре на бездомника
на бездомника дома
подреждащ своите неща
трескаво създавах
дупките по себе си
омазан с кръв
докато ти пазиш
на пътечката
на десет метра
а всъщност не пътека
а цял един свят
някъде отвъд
и просто пишех
своята история
по себе си
така че можех
да я скрия
да я милвам
тайно надълбоко

а не
о не
не
не
както сега
да съм заставен
да разливам
по страшни
черни редове
вместо систематично
да работя върху демоните
буквално с двете си ръце
краката си
с различни мръсните чорапи
и окаменялото лице

насън
се връщам с
срам
вменен

изливам се

чак после

разбирам

корито

няма за

тая мойта

река

извинения+вина

ще ме закотвят

между

ада и рая,

[неетикирансиполошотдявол

пострашенотсмърт]

след като

тихо си

позволявам

да пия

да гледам

във вас

притежаващите се

вие се имате

а аз се потапям

в самота

на м.

чакай, чакай, да ти кажа,
мисля, че ще разбереш...
сутрин пуква,
ти въртиш се в собствен сос
[страх&пот]
не удържаш вече
към спасителния кит
посягаш
знаеш, че
поредица заучени движения
застрелват те във миг,
туширащи
непоносимостта на битието

палиш си цигара
и отпускаш се назад
***
влизат
в стаята ти
следобяд
и както си захвърлил
кулпа на земята
мъничко
по-рано
ти на него
вече
ледено висиш

пролет '11

няма дни
и няма нощи
навиците стари не умират
недружелюбните стени
на мозъчната ни кора
без шум
от викове преливат

първия трамвай
във пет и пет
по-малко сам
не ме накара
да не се събудя

липсващ
съм
и нямам
мотивация

най-много
плаши ме
че още
твърде много
предстои
да се роди

да се пречука
или да отровя
в незнанието свое
да слагам си усмивка

празнота
е презипълнена
със напрежение :
моля, моля те
лиши
вселената
от вечната идея 'утре'

малка е софия
или ние сме
мръсните
канални плъхове
извиращи
от всяка дупка
в бетона

планираната
крачка
и случайността
на кривата
ти дават резултат
среща в нереалност
прегръдката
и неуместен разговор
сред хора

може би
порастваш
сърдечния ти мускул
вече не
се пръска

просто палиш си цигара
криво се усмихваш
и запазваш курс
по пътя труден
и недефиниран

искам 
да съм потна курва
която разтваря 
краката си 
да пусне
звяра 
в недрата си 

всяко
шибано животно
е добре дошло
да ме ожули
да прокървя 
да ме натъпче 
да създаде 
посиненото небитие 

искам 
да се порежа 
да вкарам звяра 
между бедрата си 

изстискай 
кика си 
в мене
когато ще стана 
празната чаша 
в мивката 
с нов 
под-живот 
отгелждан със месеци 

ще конвулсирам
без съдържание 
лепкава
нищета 

защото не съм

нито мъж

нито жена

тръпчиви
едри късове
дезориентирани вчерашни дни
завладяват
гротескно разтеглено днес

флешбеци
без
следа от
пусков механизъм
събуждат те с
вълната
в главата
в проклетата утрин
почти
залива
онзи вкус
езика и...
...още
малко
сякаш
до ултимативното
затваряне във себе си

обаче
всичкото
объркване
струи от
счупената стока
гледаща
в зениците
от огледалото

не повече
и не по-малко
капризните
къси съединения
проблясващи
уж
толкова невинно
в лимбичната система

това
е просто
убийствен
оувърлод
на информация

01

нямат
мирис и цвят
вълненията
им

ти
страдаш
от липса
на съдържанието
им

или пък твърде много
червени цветя
в душата
са в дъното
на причината

отдалечен
заключваш
зад себе си
за кратко
порязване
което плъзга
допиране
до света
очите им
устните

влизаш
за малко
целуват те
пеперудите
на ноща
объркали се
по мъката ти
в неоновата й
светлина

слизането
и свиванто
навътре
са сълзи
които болят