ош

прости ми
ще ми простиш ли

все пак
се връщам
с мека меланхолия
към напъпващите
мокри пролети
с пълна липса
на такт и самоуважение
тогава водех
всички в храстите
в останки на казарми
с измършавели
спомени растителност
и на бетонното парче
отгоре на бездомника
на бездомника дома
подреждащ своите неща
трескаво създавах
дупките по себе си
омазан с кръв
докато ти пазиш
на пътечката
на десет метра
а всъщност не пътека
а цял един свят
някъде отвъд
и просто пишех
своята история
по себе си
така че можех
да я скрия
да я милвам
тайно надълбоко

а не
о не
не
не
както сега
да съм заставен
да разливам
по страшни
черни редове
вместо систематично
да работя върху демоните
буквално с двете си ръце
краката си
с различни мръсните чорапи
и окаменялото лице

насън
се връщам с
срам
вменен