Wednesday 25 November 2009

сън

пастелени ръчички
нежно се протягат
към мекото твое лице.

лешниково и синьо
свързват се
(смешна комбинация е това)
в тихо доверие,
разливат се в светло море.
изпод руси къдрици
разтварят се коралови устнички две,
мънички,
за четери медени думи...

полита сладък дъх
и вкусва дълбоко трептяща част от другото Аз.
и пак потреперване.
плахо движение.
напред и назад.
експлозия от бонбонени цветове
и твоето мляко.

две парченца разсипват съставните части,
пренареждат цели светове.

прегърнати в плъзгане под дъгата,
подменят се
и не виждат значение.
общото ще е винаги там.

23.11.

f.u.

в изминалите зимни дни
на веч изтеклата година
аз те поведох,
в страх да те докосна,
към ново случване
с единствената твоя
истинска любима.

егоистично
с болка на гърдите
пиех
отстрани
вашата физическа наслада.
деструктивна
единствената
форма на живот, която знаеш.
умирах тихо
и не исках да забравя
на какво държа
от твойте думи, звуци
и душа.
няма как да подозира
всеки
от дните много,
изживяни тайно
с мен, преди да знаят,
че вече дишам с несъбудена отрова,
а нощем бавно губя кръв
пред картината на невъзможност
да бъдат двама
макар и поотделно
накрай света.

20:00 pm

вечер, за осем мига
само
виждам четири молекули,
които ме зареждат
само
докато не събудят
буря в ответ
само
за да се разтворя
след като получа удар
само
за да не забравя,
че ни свързва кръв
само
еритроцити могат да ни правят близки
не мога да деля с Теб абстрактно плът
само
защото забраниха ми да
чувствам с мускул скрит аз красота
само
веднъж ме обгърни напълно
само само само
само обич = или просто ти.

ал

този строй в този вид
обречен е...

а режимът ми на
безпрекословно разпадане
от ден в ден
се претворява в нова
болест.
не исках бъдещето си да чупя
толкова брутално
за да родя
предполагаема
утопия за двама.

няма случване
и няма тегнещото "не".
непоносима топлина излъчва
идеята за общата надежда,
картината й в прости цветове.
изгоних свойта ненаситност
за да пълня дробовете ти най-сетне
достатъчно добре.

прости ми,
погреби ме
на дъното на нашето море.
това - едва когато
почувствам, че
никой
няма
да усети, когато
малкото момиченце умре.

новото ми утре за безкрайно много време

киселата миризма
на моето до утре болно тяло
те откъсва
на хиляди дихания от мен.

остава ми пред блясъка на техните очи
да се отпускам за да хапе острото съмнение.

защо ръцете ми
отказват
да отпуснат шибаното жило
на невярването, в простото това че
заслужавам от топлото да имам?

Saturday 7 November 2009

kr

отрони
разни редове
от ароматна сладост
само за мен.
а бяхме много тъжни,
толкоз тъжни.
в студената си стая
не успяваме да съберем
твърде много страхове.
натрошеният прах от графит
облизва всичко
и трябва да се пазим
да се стремим
да пазим
блясък
на отминали детски сълзи.
чисто :
сиво,
бягам,
пея.
помогни.