кошмар-незнание

о, моля ти се,
събуди ме силно!
нека туй е
гаден индуциран сън!
нека пак
погрешка прекалили
да сме ние двама.

в ръцете ти
аз уморените очи
да сложа,
с беглата усмивка,
пазена единствено
за наш'то съкровение.

не искам
гръдният ти кош
да експлодира
от ударите на сломеното сърце,
нейде там,
където аз не зная,
че разпръскваш думите си
по тетрадки с черни редове.

защо те
тебе
лъжат,
крият?

да седя ли на любимия прозорец
като очакване едно,
от захар изградила,
твоя нов живот?

29.12.2009

фиктивен край година

няма смисъл от коледа

искам да се зашия
за теб
и да няма зима
тъй както ужасът ни научи
сами

всяка крачка
спирка
и дупка
имат история
в града ни
носи се миризмата
на кръв и сълзи
разпиляни
от наши ръце

имам в очите
маршрута
за който спестявам трохите си
за нас
през опороченият сняг
да се плъзгаме
скрити тръни
ще разкъсват отвъд
делата ни

в мъжкото ще се сврем
и ще чакаме
разтварянето
стягането
в гърдите
да спре
празното
виновни
на себе си да се
отдадем

чакам те
да целунем
света си
пак
заедно

**

вървя по улиците
общи
наши
не
на всички
мокри нощи
случайни кенефни дупки
колкото да се оправим
докато затварят
под бора
ритници
от пияни
мъртви
мъже
твърде е тихо и страшно
когато сме само ние
преди да си купим
едно голямо
поне
топлина
после
се лъжем и смеем...
чакай
няма го вече това
всеки
в клетка
далече
сам
по булеварда
неговото
протежение
излизаме
отделно
крачим
нервно
по улици
общи
наши
не
на всички
адско
старание
мятат се
потни
зрели
спомени
чувства
за случване
кик
физически
желая
спирам
тях ги
няма
искам да ги
има
за да
зная
че пред очите им
мога
да устоя
и да се задуша под
юргана
после
насаме
с гной във вените
познавам ли
вече
някой
тебе
мене
улици
сгради
очи
прозорци
слепи
един
още свети
за мен
докога?
обаче
задъханите
млечно-сладки
нощи
след
половин час
кървави капки
без
букви
спокойно
у дома
половин буркан
захар
чай
и няма да мием чашите
поемам с устни
времето
очите
улиците
общи
наши
не
твои и мои
на нас
само
на нас
до изгниване
бели трупни червеи споделени
още малко
после
спокойствие
чакам
да
порастна
за да вкарам
крайна доза
спасение
в две
само
цели
две
души

30 November 2009, 23:18

капка от мръсен сън

митко, зайо, ани,
спасете!
дайте ми
бонус
живот
забрава
пот
празна усмивка

сама съм
и няма кой
да помогне,
момиче
вкарай го, моля те,
ще делим,
а после
в колата
с лорчето
ще се свием
и
изгонени
ще заспим

кажи, накъде?

не мога да нося вината на триста хиляди болни човеци
аз съм само на пет

стига сте дърпали тези две
мършави грозни ръце

нямам какво да предложа
само се правя
отдавна съм само измръзнало пусто поле

стоя тук от хиляда години
и гледам да хвана само едно грешно сърце

кажи да си тръгна
за да пусна най-сетне това малко объркано
слабо дете
да поеме по пътя
да вземе всичко в ръце

тогаз ще залезе сивото слънце
и ти, скъпи мой, ще бъдеш добре

ще си спомняш ли
в сънища, ако някога било е добре?

да напиша с букви огромни
надлъж цяло небе
искам
"не мърдай! стискай ръката, недей го оставя без теб да умре!"
кажи ми
къде
накъде
накъде
....

парчета

обичта
ни си говори
между силно намотаните
дебели струни

***

гледам в дупка -
карфицата на тъжната зеница?
бездиханна нощ
от хиляди години

***

дете
прилежно свито
в сърцевината на иначе
смърт-носещо
момче

***

спирката в 9
и после - нашия човек
почти най-важното по пътя

***

Бог опрощава всички грехове,
наш'те кой ще опрости...?
надуваемата кукла избяга с
дюшек-дъга

***

битка за красиво
в кулата ми
300 метра под земята

***

3:00 pm
mornin
fled the streets
we love
mourn
can't cope with all the
lost
concrete
so wet
of our blood

***

някога в сумрак
седим
и те не вярват
че ни има

***

отчаяни
гледаме света
димим
и литваме
към другото усещане
за да успеем
после
вечерта
на топло да садим
в мене семенца

-------------------------------------------------------------------------------------

сън

пастелени ръчички
нежно се протягат
към мекото твое лице.

лешниково и синьо
свързват се
(смешна комбинация е това)
в тихо доверие,
разливат се в светло море.
изпод руси къдрици
разтварят се коралови устнички две,
мънички,
за четери медени думи...

полита сладък дъх
и вкусва дълбоко трептяща част от другото Аз.
и пак потреперване.
плахо движение.
напред и назад.
експлозия от бонбонени цветове
и твоето мляко.

две парченца разсипват съставните части,
пренареждат цели светове.

прегърнати в плъзгане под дъгата,
подменят се
и не виждат значение.
общото ще е винаги там.

23.11.

f.u.

в изминалите зимни дни
на веч изтеклата година
аз те поведох,
в страх да те докосна,
към ново случване
с единствената твоя
истинска любима.

егоистично
с болка на гърдите
пиех
отстрани
вашата физическа наслада.
деструктивна
единствената
форма на живот, която знаеш.
умирах тихо
и не исках да забравя
на какво държа
от твойте думи, звуци
и душа.
няма как да подозира
всеки
от дните много,
изживяни тайно
с мен, преди да знаят,
че вече дишам с несъбудена отрова,
а нощем бавно губя кръв
пред картината на невъзможност
да бъдат двама
макар и поотделно
накрай света.

20:00 pm

вечер, за осем мига
само
виждам четири молекули,
които ме зареждат
само
докато не събудят
буря в ответ
само
за да се разтворя
след като получа удар
само
за да не забравя,
че ни свързва кръв
само
еритроцити могат да ни правят близки
не мога да деля с Теб абстрактно плът
само
защото забраниха ми да
чувствам с мускул скрит аз красота
само
веднъж ме обгърни напълно
само само само
само обич = или просто ти.

ал

този строй в този вид
обречен е...

а режимът ми на
безпрекословно разпадане
от ден в ден
се претворява в нова
болест.
не исках бъдещето си да чупя
толкова брутално
за да родя
предполагаема
утопия за двама.

няма случване
и няма тегнещото "не".
непоносима топлина излъчва
идеята за общата надежда,
картината й в прости цветове.
изгоних свойта ненаситност
за да пълня дробовете ти най-сетне
достатъчно добре.

прости ми,
погреби ме
на дъното на нашето море.
това - едва когато
почувствам, че
никой
няма
да усети, когато
малкото момиченце умре.

новото ми утре за безкрайно много време

киселата миризма
на моето до утре болно тяло
те откъсва
на хиляди дихания от мен.

остава ми пред блясъка на техните очи
да се отпускам за да хапе острото съмнение.

защо ръцете ми
отказват
да отпуснат шибаното жило
на невярването, в простото това че
заслужавам от топлото да имам?

kr

отрони
разни редове
от ароматна сладост
само за мен.
а бяхме много тъжни,
толкоз тъжни.
в студената си стая
не успяваме да съберем
твърде много страхове.
натрошеният прах от графит
облизва всичко
и трябва да се пазим
да се стремим
да пазим
блясък
на отминали детски сълзи.
чисто :
сиво,
бягам,
пея.
помогни.

04. октомври 2009

малки ръце
някога -
меки
и леки
нежни
и бели
прощаващи
и непожелавани

детски ръце
утре -
втвърдени
и излинели
ранени
и сини
насочващи
към липса на път

подутини
обозначават
всяка
мъничка вина
напълнила каверна с гной
в непохватна нежност
измечтана в страх
родена в конвулсии
безпомощност

желание за закрила
свиване
сливане
андрогини
студ в топлина
се удавя
завинаги
престъпление

обич нима е това?

ново

внезапно ме поваля
като парен чук
празното на моите усилия
на още топло
вънка
с тежест в костеливият ми скут
няма нужда от старание
небето все тъй ще тежи
и сутрин (тя започва с интервенция)
и вечер (тя се дави в спазми)
и несъществуващата крива на усмихнатата ти уста
няма ме като рисунка
в сънища, мечти
не заслужавам болка,
рана
или пък за мен да прокървиш
горчиво и цинизъм
се раждат в синини,
които не усещам
когато си мълчим

стръвно дърпам
тънък фас прокажен
с гласа на русия ангел
загинал в тъмнокафява
отрова
сам в стаята.
трасирани вени
ме връщат във филма ми
близко-алечното лято
с bum-овете до църквата,
на нашите пейки,
нервни
с изглед към ъгъла,
от който
Те идват
с ехидна усмивка
в на колелото гумите
уж бързащи да подхвърлят
спасение
в стиснати длани
пропити с ледена пот.

-пред уго-

младежта си раздава
любов
на тротоара.
гледам ги празно,
дори без омраза,
защото щастие вече не гоня, само
да не бъде
толкова
противно -
супер деструктивно.
"бъдеще няма", а
носиш вина, че не го искаш...
нима съм поквара?

",

топло безрасъдство ни облива
в ден живян като последен

искаме си кика
няма да го мисля

нали контур без съдържание
отдавна се създадох

ферментирали телесни течности
в зеещите празнини на тъжни думи
това е нощ, в която
меките скривалища пробождат с празнина

съмнявам се,
че мога да рисувам нежно образи на
лесни бягства
и
забрава-красота

последна
едиснтвена
цигара
в леглото
с идеи
за смърт
студеният вятър
не свързва
с човека
отвъд
но моля се тайно
да си избягал
далече
без път

обичам
с всяко мускулно влакно
тебе

захар синя
парацетамол, хинин
се точат в трудното
провлачване на дните

тъга на
тежки концентрични кръгове
през мокра вечер
в стрелбище


по-сами ли се създаваме
в търкане на ръбове
на счупени съдби?



*


тихичко,
сред сълзи дребни от небето
спускам две преки надолу
скривам се
у тебе
свито е сърцето
и е топло
и е хубаво
макар и в сиво
в страшна болка

25.06

25.07

.
когато въздухът е
гъста топла плазма.
едвам пробивам път през нея.
тогава само лудите
и болните,
интоксикираните,
грозните
са вън и
гледат се с мене.
киселото ми прогаря вените
и няма мъничко дори
фалшива еуфория.

виновно недостигната.


напразно.


не умирам.
.

}

оправдай съществуването си!

някак...

колко дни в редица

подложи на перфорация?

дупчиш билет за спокойствие

от погрешна страна

и се молиш

отново

утре да не бъде така.

причина винаги има

извинение,

празнота.

basic needs
on rusty city streets -
moments stolen
even though they're filled with pain.
always begging
while synthesis of yr angry spit
is happening so helplessly
unwanted.

intestines well wrapped.

are you hidden
/from the inside/
on the daily route,
among small-minded
lack of beauty,
in the name of
simply getting on
the other side thats numb?

decline
all possibilities of
naming some deliverance
in
future.

решение

не те разбирам.
стоя с решение в ръката
и от подлата му миризма
издига се миазма.

*гади ми се.
не е сладко.*

не те разбирам.
стоя с решение в ръката.
студена пот
и болка в душата.

*лошо ми е.
твърде малко.*

аз те разбирам!
стоя с решение в ръката.
прощавай ме, ще бягам
без да мисля колко е надолу.

15.05

из тефтерчето на зимното палто

1/конец не ми остана
за да съшивам,
миг след миг,
обърканост в безцелност.


2/замислиш ли се -
мъртъв си отдавна вече.
обърнеш ли се -
няма смисъл, тъжни човече.


3/къде са ми дните с ясни очи?
къса стръвно от мен
всяка
минута.
кога ролите си сменихме?


4/ако денят
е ново
раждане на
старите неща -
отказвам!


5/човекът
преследва ме вече
в мокра пресечка.

на б.

склонил глава
(в индуцираното празно вцепенение)
над тетрадка, химикалка.
има ли какво да се роди от теб?
трите думи
на убийствено желание,
на сакрален вик на болна плът...?
или изтъркали са се болезнено,
окаляни
с ожулено и кръв
по пътя.
зарежи и продължавай.
празна страница
единствено
възможно е
да отразиш
в кривото си огледало-неразплакани очи.

07.06.09

след години
срещнах сладкото спасение
в преследването твое
за случване на дните.

гласът ти,
вътре в съня ми,
преобръща болката
в стомаха...

...и повръщам
за последно.

'

пътуване без помръдване,
грешните избори
и после :
твърде
късно
е
да спреш.
а всъщност :
начин няма
но грозното е руслото дълбоко,
което води
не към смърт,
а вечно самонаблюдение
чрез късове разлагаща се плът.

06.05.

последно

последно
пак последно
завинаги последно

и като за последно
вслушвам се във вика на
стреснатите си неврони
тази последна нощ

а днес подменям се
и всичко става устрем
с неудържима воля

все напред

последно

преследваната цел
на бавно и самотно избавление
е много воля в
посока грешна

08.05

ден след ден
дъждовни срещи
уговорени

момче
продава смърт
и ми се извинява

влага

отпускам своите сълзи
на разходка
само в дъждовни дни

за да ги търся и събирам после
с лопатка

и да опитам да запълня
безбройните безсмислено изпразнени пространства
зад угасналите си очи

]

крясък на раздиращи се тъкани
без звук

къде ти вик
в пространство на злобен вакум?

не може нищо да излезе
олекването е химера
залостен в тялото си
дъх не мога да поема

заблуда след заблуда
очакват зад една врата
заплашват ме и хулят
никога не ще успея да заспя

през март душата

душевно мръсни
избутваме дните,
удавени в много ирония.

не огън и жупел,
а пепел.
небето ридае
под посърнало слънце.
познатите улици -
негостоприемни.

това не съм аз!
не мога да бъда.
не искам...

без място за колебание.
утре -
отново голяма чаша от същото.

безкрайно
несекващо
е желанието за с****

18.03.

завръщане го няма

с крачките припряно
пътят е надолу
влажна улица блести
но

"тука съм за малко
със транзитна виза..."

гледам жадно в зениците
на вашите прозорци
за да си открадна
спомени от детство
пластмасово камионче
металните колички
и колективна радост

нафталин

и първа страшна слабост
с умилни фигури на
цветна в единствената гама старост

"а времето изтече
оттаък границата
гледам вече."

влажна улица блести
но
с крачките припряно
пътят е надолу

неврастения

тъврде подходящ
денят е да
закрия
гротескното си представление

от колко време
не
успявам
да избия кризата
на смъртно неудовлетворение?

сумрак
е перманентно спуснат
от момчетата
зад прашното стъкло
на незибежното забвение

срещу колко
от шумящите хартии мои
ще предложиш
душата си да занимая
с алтернатива свежа на поддържащият
луминал?


а.

5 a.m. <=> всеобхващащо

няма утрини
и няма нощи
дни не се разпукват

сиво
от тубата направо е
върху платното

развиделяване

зад челото
витае уморено
'докосни ме, избавление.'

*

празното ще си остане
празно.
-
дупка.
край.
-
сам.
-

$

надежди изкривени
истина не ще да са,
но упорито даде си да паднеш в полет
(с изстискани предчувствия в картини цветни)

мечти
не ми продавай
отравят тъкани
и пускат хищно
нищо
в битие

очи
недей отправя
в посоката
на сянката ми неиземнна
тя пак гори
от тежестта на намерение

25.02.2009

"мантра"

тичам тичам

вярвам вярвам

изход изход

има има

тичам

вярвам

изход

има

падам

хуля

слабост

мразя

спри

да дишаш

полза

няма

малък и неизграден

и вече
признавам
или на глас унизявам
всяка безцветна минута
не се примирявам
банката до леглото
да пуска все грам ужас на час, на минута
от лъжичка до капка
аз искам
да, искам
от свойта отплата добро
полагаемо
норма
с шаблонните обич и уважение
да се удавя в моралното облекчение
и за свиждане да чакат
сутрин
чифт очи уморени

болка вътре
се сплъстява
пустота, съмнение

нещо чисто, малко и красиво
липсва
прекалено

в ъгъл, гръб обърнал
място за надежда просто
няма

нетърпимост

имунната система
на ума
се бори с
бремето на тялото

"господи. не вярвам в теб."
и липсва силно онова
гише надежда
на дребно, срещу монети

в квадрат с неудържим егоистичен порив
да убивам
себе си като омраза
въплъщение посредствена
мътилка- глупост и вреда

new day

mornin' waikin'
to that gasping sore cry
"get up, slime! start breathin'!
i need you every day
exhausted, sensation less and grievin' "

than
inevitable :
stare into my own eyes - sorrow
for all i hoped was
there to be no more hardship of tomorrow

псевдо ***** проблясък

кръстопът
наляво - болка, надясно - скръб
напреде е смърт



.

~

безшумно, безшумно
квадратите светли шепнат отсреща
нещо, което е тайна

безутешно, тихо
трепти и полепва
вина

мълчание
тишина

болно, болно
искрящото бяло на дните
чертае нещо, което е тайна

нашата липса на път

по случай "новото начало" - ретроспекция

искам[...], но не мога

да избухна
да ти кажа
да докосна пак света
сиво
ме поглъща
влажни, без цявт и движение
дните, времето - нестихваща затвореност в порочност крива
идват с болката
влача, плача
желания
които не трябва да си позволявам (не искам)
без пориви (искам)
и детето голямо
в леглото-утроба
на глас му четат керуак
кога ли ще бъда?

септември, 2008