всеки ден – убийство

безкръвно
без звук

убийство вътре в мен
странно е
когато умират живи хора
но така ме научиха
аз ги слушах и станах „твърде добър“
изкусно се усмихвам
преглъщам буци
хранопровода ми се къпе в кръв
на всеки ъгъл – тахикардия
убивам живо човешко същество

би трябвало вече да мога да поема дъх, но...
зад всеки ъгъл – разпадам се
нищо няма да се промени

дори когато умъртвени са всички
остава истината -
никога не става по-добре
и кой

кога, къде

обещавал е да става по-добре въобще?

искам повече
залужавам повече 
всички предварително превърнали се във сенки
заслужават повече 
те се задушават във фугите между плочките 
тъпчат ги 
тъпчат се сами от нямане какво да правят 
те искат да порастнат 
буйно да всмучат сковете на "истинския живот" 
да счупят формата 
искам да си подадем ръка 
протягам се...
никога няма да се достигнем 
никой
не докосва 
никого 
никога никога никога 
удуши тая кучка емпатията 
хидра с девет хищни глави
удуши я няма място в нашия свят
и няма "истински живот" 
дефинициите дебнат
в гръб да ни съсекат
сами сме ги викнали за кайшаку
всички предварително превърнали се във сенки
са прави 
те заслужават повече
но няма кой да им го даде
не искам повече 
нищо 
няма значение какво заслужавам

малък войник е на поста си
малък войник, забравен на поста си
под силния напор на вятъра
изчезват сълзите му
това не ги прави по-малко истински
малък войник
той самотен е
другите тръгнаха
другите продължават своя вървеж
малък войник
носи цялата отговорност
той трябва да се спаси
да спасява
той пише само писма неизпратени
това много боли
той, точно той,
който не искаше да влиза в тази борба
мило малко войниче, ти не успя
и сега трябва да правиш
хиляда и сто
различни неща
от онези
онези
дето спират сърцето
дето те оставят без дъх
ей, малко войниче
нали знаеш
че си поел отговорност
пред ТЯХ
всички
тях
и длъжен си значи
сам-самичък
да стигнеш върха
да грабнеш победата
да легнеш в пръстта

а какво знаеш ти за болката, момче?

радиото когато няма никого в къщата

напомня колко си сам

въпреки другите

въпреки вярта 

въпреки 

мен

радиото в нощта

е спомен за най-гъстата тъмнина

спомен за меко непоколебимо пропадане 

в ужаса 

радиото и гласовете му

носят тремора

тремора под цялата тежест 

непосилната болка в света

радиото е по-топло на празен канал

екизсетнциалните кризи
за мен са
досадна муха
която отпъждам
те са
вълнен пуловер
а аз съм
молец
който край тях гравитира

до последен дъх
или друго
каквото очаква отвъд

нещо се заражда
нещото пораства
нещото започва да пълзи
нагоре
по трахеята
нагоре
към надипленото сиво нещо
нагоре
към вселената

нещото
е малко и голямо
нещото -
уплашено и леко зло

то парализира
то се храни с чувства и черва
не признава грам рационализация
не признава нуждата да продължиш напред

нещото иска убийство

къде е онова другото
нещо
което ще ме спаси?

222

калциевите отлагания
по речните корита
са завинаги

те ще пресъхнат
и реките ти
(ръцете ти?)
ще бъдат
(някой ден)
сухи криви клони
завинаги

тъкмо се сещаш
и хоп - пред теб
се материализира
момиче на зебра
ръси стотинки

*раздиращ тъкани смях
2 години
химери са всички тези неща*


наздраве
със морковен сок
канпай!

плюя

ако случайно има създател

искам да го заплюя

отговорно в сурата

да го удавя

в секрет

с алтруистични

или може би

съвършено

егоистични подбуди

все ми е тая

на него не му пука

не подозира че съществувам

(без да усети и полъх ще отхапя гръкляна му с освирепелите зъби на многовековната болка

а всъщност чрез този акт ще разбивам собствената си ъгловата глава)

защо е посмял

да изпрати

да съгради

да вдъхне живот

на тъй хубави

малки картинки

заредени с желание за добро

подплътени с прокобата

да не са никога точни или достатъчни

тея дето оказват се

за гледане само красиви

а за имане – непривлекателни

априрори сгрешена

е схемата 

драги
не те признавам
за вещ
в науката
да ръководиш света

порастна ли
ще те бутна
от трона ти
за да бъда за секунда щастлив

границите

границите се събират
ето ти - небитие!
облизва те вълната
толкова познато...
проблеми в капсула прозрачна
по вълните на самотността
кандилкат се напред-назад

виждам
отстрани&горе

нереално е
картините са
плод на изолирана глава
сама сама
неосъзнаваща
научила
след чашата вселенска гадост
ни повече нито по-малко
от необходимото за да живее във тъга

обръщам се
и се де-композират
те/аз

подгизнали меса
и кости
само
все още
правят
връзка
с този
свят

олеква
няма значение
никога няма да бъде красиво
и все пак
вече
не плача над това

cloudy mind

sometimes the decomposure
strikes again

it all repeats

all over

or it will never be
or has it ever even happened

doesnt matter

the cells
recall

the taste
builds up

in the esophagus
fills the mouth
and hits
the nose

i can't deny it
but it has
no sense of meaning
no sense
no more

the past can't interfere with future

всичко вибрира
до усещане за разпад
(през февруари)
вече си бил там
не
не
не си преплувал океани
за да стане отново това

запази ме
ти
запази
този път
дълбоко у себе си
цялото ми желание
никога няма да случиш на по-голямо