нещо се заражда
нещото пораства
нещото започва да пълзи
нагоре
по трахеята
нагоре
към надипленото сиво нещо
нагоре
към вселената

нещото
е малко и голямо
нещото -
уплашено и леко зло

то парализира
то се храни с чувства и черва
не признава грам рационализация
не признава нуждата да продължиш напред

нещото иска убийство

къде е онова другото
нещо
което ще ме спаси?

222

калциевите отлагания
по речните корита
са завинаги

те ще пресъхнат
и реките ти
(ръцете ти?)
ще бъдат
(някой ден)
сухи криви клони
завинаги

тъкмо се сещаш
и хоп - пред теб
се материализира
момиче на зебра
ръси стотинки

*раздиращ тъкани смях
2 години
химери са всички тези неща*


наздраве
със морковен сок
канпай!

плюя

ако случайно има създател

искам да го заплюя

отговорно в сурата

да го удавя

в секрет

с алтруистични

или може би

съвършено

егоистични подбуди

все ми е тая

на него не му пука

не подозира че съществувам

(без да усети и полъх ще отхапя гръкляна му с освирепелите зъби на многовековната болка

а всъщност чрез този акт ще разбивам собствената си ъгловата глава)

защо е посмял

да изпрати

да съгради

да вдъхне живот

на тъй хубави

малки картинки

заредени с желание за добро

подплътени с прокобата

да не са никога точни или достатъчни

тея дето оказват се

за гледане само красиви

а за имане – непривлекателни

априрори сгрешена

е схемата 

драги
не те признавам
за вещ
в науката
да ръководиш света

порастна ли
ще те бутна
от трона ти
за да бъда за секунда щастлив

границите

границите се събират
ето ти - небитие!
облизва те вълната
толкова познато...
проблеми в капсула прозрачна
по вълните на самотността
кандилкат се напред-назад

виждам
отстрани&горе

нереално е
картините са
плод на изолирана глава
сама сама
неосъзнаваща
научила
след чашата вселенска гадост
ни повече нито по-малко
от необходимото за да живее във тъга

обръщам се
и се де-композират
те/аз

подгизнали меса
и кости
само
все още
правят
връзка
с този
свят

олеква
няма значение
никога няма да бъде красиво
и все пак
вече
не плача над това

cloudy mind

sometimes the decomposure
strikes again

it all repeats

all over

or it will never be
or has it ever even happened

doesnt matter

the cells
recall

the taste
builds up

in the esophagus
fills the mouth
and hits
the nose

i can't deny it
but it has
no sense of meaning
no sense
no more

the past can't interfere with future