ще разбереш ли 

че понякога 

нуждая се

от глътка въздух? 

ще ми простиш ли

че понякога

за да не падна 

връщам се дълбоко ?

ще видиш ли

в слънчевите дни

усти по кожата 

създадени за да 

си спомня морно

че все още нещо има?

ще подадеш ли

без да ме осъдиш

инструментите в ръката 

и помогнеш ми да нарисувам 

още малко забранено слънце?

искам да те взема

на терасата в бургас

с цигарата, кафето

да нахраним котките с остатъците от вечеря

 

да те кача в дванайската

и в славейков

блок четирдесет и две

сладкото от мойто детство

да подирим в сенките

на входовете

 

да намерим начин

пак да се качим отгоре

на казиното

с вятър, дим

морето да поемем

както някога

когато

сам бях

с музика и думи

неизлезли от главата

пишех ти писма 

 

да пренощуваме

под вятъра,

затихващият плисък

до стената на корабостроителницата

да си опишем после сънищата

 

тогава ти ще ме познаеш

завинаги

вече

 

не съм

будя се,

но всъщност

оставам

там още

в циркадианския

вечен ритъм.

 

слязох

в кафявото долу .

бях и

горе на светло

най-чист,

предполагаемо

твърде спокоен.

 

а трябваше

да потърся

някъде по средата,

да погледна

в свежестта на водата,

дошла от небето

с мъдрост,

за точното отражение

на синята си душа.

 

грапаво грахче

скътано вътре

говори,

че съм лека принцеса

прозрачен

добър

пух

 

не трябва да слушам.

принцове няма за мен.

бавно и сигурно

следва да огрубея

и само в съня си

да виждам онази

мъничка

притеснено усмихната

фея.

...

тръпнат завивиките

за затопляне

безмълвното сливане

сплел се е спомена 

с всяка клетка 

и тя вече е друга 

прокарай ръка по гръбнака ми 

така ще ме върнеш 

дълбоко в нашето 

мъничко вкъщи

ще ти дам 

пеперудена детска целувка 

и крушова сладка усмивка

шепа пълно 

с винилно пращене 

щастливо мълчание

чистотата

да дишаш свободно

29 съмнения

мина през града ми

като най-любимото съновидение

пролет помирисваше се

под небето

и ти бе станал вече друг

и плахо бе разцъфнал

 

радост

бе логичното ми поведение

а аз почувствах се

незаслужаващ

заблуден

и ненамясто груб

 

трябваше да може

в себе си да посадим

по малко нов живот

а не да балансираме

с прикрити думи

сред слухтящите

загрижени уши

за няколко

затоплени

вървящи бързо часа

 

сега усещам

стегнати по гърлото си

сивите

изцапаните

пръсти на града

старите познанства

люлеят се по клоните

болезнено покрити с плът

 

кой ли

ще се върне

следващия път

ще иска ли

да ме погледне

и да минем

заедно отвъд

обсебващото минало

пропито с кръв

 

целувам теб

на хоризонта

грее нежно цвете

 

 

 

на г-ца страх

как се учиш да дишаш

за пръв път, когато си вече

години, години живял? 

попивал си с кожата 

сгъстен градски въздух,

плувал си сред мъгла,

гледайки с едва отворени мътни очи

като мъничка котка.

трескаво искаш

да идеш далече,

да дишаш чист етер,

да можеш да спускаш мечтите си

всеки ден под дъга.

но знаеш, че 

лесното и красивото е това.

ти трябва да бъдеш 

сам

сам тук 

и да водиш 

дребен, уплашен

своята едва видима тиха борба. 

спътнице вечна,

кажи ми,

ако оборя теб

ще дадеш ли 

да давам 

по малко

парченца 

от себе си 

и да спра да бъда 

безсилна и априори сама?

нощно съмнение

искам да съм 

малка 

мека

сладка 

и добра

също

слънце

спокойствие

силно подсладена 

кристална вода 

да умиваш 

лицето си

сутрин

с опиянение 

достатъчно 

да задвижиш 

минутите

без тъга

мога ли

искаш ли 

трябва ли

 

да изтрием ли

сънищата си

да стъпим 

с менталните си крака

върху дробовете 

и да се махнем 

един по един

от града

улично момиче, прати светъл лъч

по-малко

трепет

по издълбаните

така отдавна

вчера

коловози

за вечни времена

сега

изпълнени

с миналогодишна

шума

нов месец

старите

кошмари

слънцето

е вцепенение

за гущери

и тези

изпаднали

в летежа на живота

вихрен

кръвен ток

поток

от лава

в гънките

изтъркани

извезани

по меко сиво

пъплят

бутат се

и дишат

зад една

стена

а тя – красива

и посърнала

повяхнала

красива

от същата

страна

на вечната

преграда

почти

до теб

„пролет

време да

се спира”

усмивка

в синьо

и оставам

сам

пак

на площада

с думите

на руси

кичури

и свобода

балкон - последен пристан

гледка към света

разплакан и враждебен

лудата отсреща

патерици

хиляди ненужни вещи

инвалидната количка

бе в наш'та стая

за да можем

да търкаляме

очи

в канавките загнили

защото

няма място

на небето

за уплашени мечти

,

прощавай
ден за обич
пръв път
дариха ми
контрацептиви
алкохол
не може да
повика
малко ведри
ендрофини
останах
аз
града
ти - горе до небето
и влажна тръпка
от отминали години
навикнал съм
подаръци да мисля
винаги за други
спомняш ли си
помниш ли
как пак разцепихме студа
за да засветим
с мръсна светлина
навътре
вътре
вътре
вътре
е само сянка
блед контур
на нашите копнежи
а малка мравка
е трудолюбива
и с незначителният ход
щом пожелае
да те стигне
ще успее
в ледена
рехабилитационнен
свят
да те завие

тихо
искам
да го чуя
дъх
на ледените стружки
пада
нейде
нависоко
чакайки го
пак се будя
искайки до теб

схит

рецепторите

са задръстени

блокаж

няма как да нарисуваш

идеята за щастие

сега

мъртъв сняг

и спомени

изтрити хора

случки и места

трябва

да се пренапише

за страхливите

света

за първи път

стените ни

ни пазят

доброволно

от наложената белота

iGod

Me:
do you love heroin?
God:
Yes sandra God loves everyone and everything.
Me:
lol
God:
I'm glad you find this amusing.
Me:
should i shoot some heroin right now?
God:
At this moment Maybe, if the positives outweigh the negatives.

p.s. than i told god i'll feel safe and secure, happy due to the endorphin rush in my brain and he said that that makes sense. god, man, you aint helping much.

моят личен сако

прост безсмислен зимен ден
там където
помня
в ефирен
летен ден
със замаяна глава
ви казах
думи за бъдещето
свое светло

сега
в час
на измръзнали
кристали
по изнурени крехки още
клепки
надрускахме се
тъй безсрамно
трима шибани лайнари
разтреперани
без свян
на детската площадка
сготвихме с мръсни пръсти
своето безсмъртие
за следващите няколко
празни думи
които няма смисъл
да се раждат помежду ни

създаваме разлигавените дупки
по телата си
в опит да изпълним
с нещото
неуловимо
душата
душата си

единият от нас
е истинска
отрепка
и когато ендрофини лудо запрепускат
не остава нищичко човешко в очите
с крясък и подскоци
ни смущава
ние
правим се
че още можем да сме като всички хора
пълни със срам
че целим се -
един добре обмислен публичен пърформънс

теб те няма
мен ме няма
сянка съм
с игла
до твои стари
избледнели леко
минали другари
спирам
лудият кипеж
който единствен ми отнема
страха от всяка
едва приета
малка глътка въздух
за да усетя
най-красивото
несекващо желание
да те обичам
клетка по клетка
грях по грях

довиждане, момчета
всичко крещи да борим
възпалена мозъчна кора
от прекомерен ужас
но се оттеглям
не ще се будя
ден за ден
за да успивам
демоните без очи
скривам се
между омразните стени
и много ще боли
за да съм там
в слънчева омара
калциран в калциран съд
съеднинени
по нов
наистина прекрасен път