малка приятелка

тя умира

оранжева, безмълвна

и сама,

сред другите

красиви,

разкъсана за ден

от нямането мое на душа,

лилавата уплаха

и кошмарите,

върлуващи в нощта.

 

плаша се от тебе,

искам да спася,

но честно ли ще бъде?

честно ли ще бъде,

да не гледам мене,

а тебе да следя?

 

ти знаеш,

всяка малка бледа буква,

неродена ли е,

носи кръв-разпадане

в твоя свят.

 

трябва себе си в думи

пак да облека.

                                                                                                                                                   16.08.'10

[r.i.p. 19:27h]

август

жегата

сама по себе си е

липса

на хладна пот,

обливаща съзнанието-тяло

с името на

болестта,

която носи

чувството безплътен глад.

 

отлитам надалече

в спомен,

потопен

от месец

в жадна пещера

течен азот.

                                                                                                                  16.08.2010, 00:00

domina sofia pt.2

града ми

в неделя

е влажен

угодно разтворил крака 

тръпне, очаква

в некрозната си утроба

страха си да

сграбча и удуша

софия 

моята 

ме посреща със сълзи

връщам се 

през мъглата

за да захапя плътта й 

завинаги 

този път 

връщам се

за да заваря

пак тук 

унасящи се

в моя порок

стари

човешки желания

идват от същите

болезнени очертания

 

връщам се

в града 

изпразнен от плът 

да нарисувам

пак

за своите дни път

не мога да пиша

забравих,

но не, това което трябваше.

забравих,

но не и силното желание.

не помня

вече как...

излизат от мен

само

червеи.

гънат се

живи,

полу-умрели.

писна ми от всички

тези безкрайни

абстракции.

токсикология

будиш се вързан с колани

ръцете - с бинт за носилка

толкова много лица гледат

толкова усти

-крещят

събличат ръце

'отрепко нещастна, знаеш какво си направил, нали?'

гол

с метнат чаршаф

си изложен

по коридори

на погледи още и още и още

и те разпитват

кога, как, къде, колко, ЗАЩО

главата бучи

и не ти пука

само да можеше да крещиш

нужно ли е всички да знаят

не им казвайте, че по погрешка

едва не урмях

по погрешка унижен оцелях

и лежиш

милиарди години

в празната стая

с абокат в ръката

и липсва ти ритуала

колана

да стегнеш

с една молба в главата

да стане бързо, бързо, от раз

да се случат нещата

да не изгубиш кръв

колкото една празна чаша

да усетиш

'достатъчно'

да забравиш

за два часа

колко време ще мине

колко белези ще родят

колко дни ще умарт

преди да спреш

да сънуваш

наяве

как пак се отделяш

от низверганата плът?

`

говоря.

опитвам се.

не ме карайте да се смея,

още не мога.

(кога пък съм можел?)

бутам с единия крак друг,

с бомбето от грешки се пазя,

от братята бягам. 

(кога свързахме плът с битие, кръв?)

а искам само леглото,

дъжда, тихо присъствие,

ембрионално две съдби слети.

(кога ще се случи, ще бъда ли аз вътре?)

за теб

някъде там

необозримо далече

има едно сладко 

късче душа 

всеки ден 

усилие коства

да смъкна от себе си

мръсотията на града

но го правя 

сменям си кожата 

измивам слузта от очите 

за да има надежда 

пазя малко светлина

да целуна със пръсти

отново

любима

любима

изгубена

малка

тази душа

––

аз съм малко момче -

четиридесет килограма

кости, опъната кожа, изгоряла коса.

живея във кула.

оттам управялвам света си,

три инача широк.

стоп

на живота,

легнал пред мен е града,

сбор омърсени от мене места.

чакам,

половин година,

но пъзел от милион и двеста части

как пренарежда се

щом вечно си сам?

ти не знаеш, не

ти не знаеш

знаеш ли?

как тихо

от себе си крия

останала

глухата, сляпата, нямата

уплашена

силната

детската

обич

понякога тя плаче

и я е срам

понякога й се карам

и мен ме е срам

тя диша с очакване

само тя буди се сутрин

защото

един по един

всички край нея

умряха

тя иска да ти

пошепне

'ела, ела, ела с мен в мекото утро на новото там'

объркано

прашно е 

дори през дъжда

знаеш не мога да дишам

веригите стягат дълбоко 

знаят че си наблизо 

обаче - далече

зад пластове мъничък страх

мръсен съм 

смачкана

бледна 

картинка

пристъпи сам

отвъд маранята

хвани ме 

изглади с ръка 

ръбовете 

виж ме

още съм 

тук

балкона с белите пухчета

прахта от гръбнака на софия 

полепва по снопите слънце

и мен

с цигара и книга 

тук на терасата 

всичко си нямам

де факто 

не си мечтая да ви гледам отгоре 

не целях да става така 

пъпната връв 

явно е ластик 

а трябва да се отшия оттук 

маршировка в далечна посока

с пришити в джоба 

три инструмента скарални

и топче 

мръсен омешан 

спомен

купен от мойте момчета

някога някъде 

пак там

заведох се в нечий чужд дом

не съм се научил 

как да се крия 

бродих из някакви стаи

книга-забрава 

да уловя 

със себе си - отнеса 

инхалация 

фолиото потръпва 

капката бързо пробяга 

мръсното разстояние

никак не ви обичам,

но...знаете как е 

искам да се забравя

и ето,

пилешки крак 

порастна на половината дължина

на моята самотна трахея 

заклати се в ритъм 

махало 

заклати се,

ръсейки екскремента на вечно съмнение.

после спах

в нечие чуждо легло 

едва ли не с някакви гащи в ръката 

за да стана пак 

плах аз

безшумно да се измъкна 

с неразбралия вятър 

да споделя как те чувствам 

твърде далече 

как в сънищата ми

бягаш от мен

как мозъчната кора 

е приела 

да се откаже от всяка награда 

само да знае, че ще 

се слее 

в етера с твоя 

скъп пулс

09.05.2010