на А.

в подлеза 

под кафенето

дето е забрана

с твоя странен дядка

ме остави.

'куките, момиче, куките.

предадоха ме, 

мамо!'

с очилата черни 

и ефирната си рокля

на несъществуващото тяло

ме загърби

да се вглеждам

към стъклата

в празен образ,

който се оказва

част от разсъблеченото мене.

минаха години,

ти отново тичаш,

еуфорично ме повличаш

за да ми дадеш

първата целувка

след безброй лета

от пепел синя

разпечатваш моята невинност

с устни,

всъщност за да се освободиш

от лекия товар опасен. 

и после - всеки бяга.

обичам те в сълзите.

27.12.2009

mindless typing

songs about fucking

'break the circle'

i did

muddy waters

indeed

drag these days behind thou

waiting for the call 

not the one you want 

sailing on yr own 

coordinating all those people 

dust

incorporate desired death 

it's skag

that fills the veins 

can't even smell it

always there 

naked 

blurry 

feel it's breath 

feel me 

shallow 

slitting the abdomen 

for them to swallow 

blindly 

eat me 

while you tremble

end 

 

забравям да дишам 

нарочно.

сред черни лица-

повехнали отдавнашни деца,

човекът ме пита :

'защо, бе момиче?'.

в очите ми обаче го пише -

останало е за мене 

само

това.

ваканция 

от липсата на цвят 

три дена 

външен живец - директно в системата 

и това дори е сиво-мъгливо

щом съм тук 

едва наполовина човек

слез долу 

реши

дали ще побегнеш след мен

нищото на април

не издържам да гледам
как всичко
върви ли, върви


студено

да пъхна ръката си
дълбоко в утробата ти
в юмрук
за вечното срастване
не просто да носим
петна от кръвта си по дрехите
вече има ги
следите на гените
залепнали по стените на вените

завишени чернодробни показатели
са на страниците на писмата ми
неподписани в пощата

нощем
се свивам
както тогава
усещаш ли някога
далечната топлина
ще пиша за нея

щом марки ми подарят

06.04

ще разбереш ли 

че понякога 

нуждая се

от глътка въздух? 

ще ми простиш ли

че понякога

за да не падна 

връщам се дълбоко ?

ще видиш ли

в слънчевите дни

усти по кожата 

създадени за да 

си спомня морно

че все още нещо има?

ще подадеш ли

без да ме осъдиш

инструментите в ръката 

и помогнеш ми да нарисувам 

още малко забранено слънце?

искам да те взема

на терасата в бургас

с цигарата, кафето

да нахраним котките с остатъците от вечеря

 

да те кача в дванайската

и в славейков

блок четирдесет и две

сладкото от мойто детство

да подирим в сенките

на входовете

 

да намерим начин

пак да се качим отгоре

на казиното

с вятър, дим

морето да поемем

както някога

когато

сам бях

с музика и думи

неизлезли от главата

пишех ти писма 

 

да пренощуваме

под вятъра,

затихващият плисък

до стената на корабостроителницата

да си опишем после сънищата

 

тогава ти ще ме познаеш

завинаги

вече

 

не съм

будя се,

но всъщност

оставам

там още

в циркадианския

вечен ритъм.

 

слязох

в кафявото долу .

бях и

горе на светло

най-чист,

предполагаемо

твърде спокоен.

 

а трябваше

да потърся

някъде по средата,

да погледна

в свежестта на водата,

дошла от небето

с мъдрост,

за точното отражение

на синята си душа.

 

грапаво грахче

скътано вътре

говори,

че съм лека принцеса

прозрачен

добър

пух

 

не трябва да слушам.

принцове няма за мен.

бавно и сигурно

следва да огрубея

и само в съня си

да виждам онази

мъничка

притеснено усмихната

фея.

...

тръпнат завивиките

за затопляне

безмълвното сливане

сплел се е спомена 

с всяка клетка 

и тя вече е друга 

прокарай ръка по гръбнака ми 

така ще ме върнеш 

дълбоко в нашето 

мъничко вкъщи

ще ти дам 

пеперудена детска целувка 

и крушова сладка усмивка

шепа пълно 

с винилно пращене 

щастливо мълчание

чистотата

да дишаш свободно

29 съмнения

мина през града ми

като най-любимото съновидение

пролет помирисваше се

под небето

и ти бе станал вече друг

и плахо бе разцъфнал

 

радост

бе логичното ми поведение

а аз почувствах се

незаслужаващ

заблуден

и ненамясто груб

 

трябваше да може

в себе си да посадим

по малко нов живот

а не да балансираме

с прикрити думи

сред слухтящите

загрижени уши

за няколко

затоплени

вървящи бързо часа

 

сега усещам

стегнати по гърлото си

сивите

изцапаните

пръсти на града

старите познанства

люлеят се по клоните

болезнено покрити с плът

 

кой ли

ще се върне

следващия път

ще иска ли

да ме погледне

и да минем

заедно отвъд

обсебващото минало

пропито с кръв

 

целувам теб

на хоризонта

грее нежно цвете

 

 

 

на г-ца страх

как се учиш да дишаш

за пръв път, когато си вече

години, години живял? 

попивал си с кожата 

сгъстен градски въздух,

плувал си сред мъгла,

гледайки с едва отворени мътни очи

като мъничка котка.

трескаво искаш

да идеш далече,

да дишаш чист етер,

да можеш да спускаш мечтите си

всеки ден под дъга.

но знаеш, че 

лесното и красивото е това.

ти трябва да бъдеш 

сам

сам тук 

и да водиш 

дребен, уплашен

своята едва видима тиха борба. 

спътнице вечна,

кажи ми,

ако оборя теб

ще дадеш ли 

да давам 

по малко

парченца 

от себе си 

и да спра да бъда 

безсилна и априори сама?

нощно съмнение

искам да съм 

малка 

мека

сладка 

и добра

също

слънце

спокойствие

силно подсладена 

кристална вода 

да умиваш 

лицето си

сутрин

с опиянение 

достатъчно 

да задвижиш 

минутите

без тъга

мога ли

искаш ли 

трябва ли

 

да изтрием ли

сънищата си

да стъпим 

с менталните си крака

върху дробовете 

и да се махнем 

един по един

от града

улично момиче, прати светъл лъч

по-малко

трепет

по издълбаните

така отдавна

вчера

коловози

за вечни времена

сега

изпълнени

с миналогодишна

шума

нов месец

старите

кошмари

слънцето

е вцепенение

за гущери

и тези

изпаднали

в летежа на живота

вихрен

кръвен ток

поток

от лава

в гънките

изтъркани

извезани

по меко сиво

пъплят

бутат се

и дишат

зад една

стена

а тя – красива

и посърнала

повяхнала

красива

от същата

страна

на вечната

преграда

почти

до теб

„пролет

време да

се спира”

усмивка

в синьо

и оставам

сам

пак

на площада

с думите

на руси

кичури

и свобода