винаги си сам

когато

вълната на страха облива

всяка малка молекула

винаги сам

на 100 метра под земята

дълбоко във водата

когато зад едно движние

очаква те смъртта

с прегръдка-утешение

а някъде из гънките ми пише

че може да е

другояче

но никой

никога не е прочел

и никой

никога не може

и в мен покълва вече

на съмнението семе

за да остана

все така

извечно сам

психиатрия

имало едно време

психиатрия една

от момент нататък

приветливо измазана

в оранжев цвят

там ни пращат

когато искат

да доказваме

че общо нямаме със лудостта

точно нас

вечно сълзящи с очи

изгубени стрелбищенски души

спомням си

преди години...

чакахме за теб...

а после

върнах се сам

най-горе

при гледка-мечта

да получа още едно от

'да, да, навярно е добра стратегия.

повече какво мога да кажа за вас...?'

за да сънувам след това

в искреност притеснен

как пациенти се отскубват

тичат

как жертвам се да проверя

за падането от прозорци без решетки

резултатът след това

и просто, бог да пази кралицата!

за формата

'всичко е проформа'

която пропуска

да види в компютъра

за нашите лутания

жълти рецепти

обезпокоителни

успокоителни

нулиращи графика-чувства

модулиращи леко едва

курсът на нашата лудост

в името на по-ярка клинична картина

разговори със стари психиатри

които лекуваха повече тях отколкото нас

амин, за старата мила психиатрия

защото този път

избра

да забрави 

укрие

замаже

нашата потна история

жалка елегия

унаследена генетически самота

но дали

прощава ни
тя?

некр

линейка и полицейска кола
всички видели
пред блока отвъд улицата
седмица по-късно
некролог
млад човек е заминал
аутопсия - задължителна
едва след нея
версията убийство
отхвърлена е била
всички видели
ровят за спомени
кого е всъщност
постигнало изневиделица
точно това

ами ако аз...
щеше да стане на някоя улица
и дали дърветата щяха да се окичат с вестта
какво щяха да помнят
момичето в магазина
което все още сънуваше мен
две години след като
не водех сянката си
да купува мелник
на кредит
тя ме видя
в гадната сутрин на лятото
връщах бутилките
на момчетата
пуснати на балкона
да пият
бирите
джина
да гонят едвам
цялата празнота
за да закърпя липсващите стотинки
в гадната сутрин на лятото
за да се случи преследване
на вторите левове
по десет
задължителни за деня

те щяха да помнят
да се зачудят
да поцъкат с език
да забравят

а само аз
щях да знам

още се уча

или твърде много 

съм се научил 

априори 

в науката на света

обърнат кръста си

съм забучил

за да бъде възможно

все още 

да има за какво

наистина

да ми пука? 

направих ли те предаден?
не-оправдах
виденията за другата
истинска топлина?

аз бях малка
бях твърде красива
аз бях малка
бях вечно сама
виждах тесните точки в очите ти
потъвах в тяхната празнота
къпех се в болката
качвах я на плещите си редом до моята 
така и не можех
леко дори
до теб наистина да се приближа
не ме искаше
не ти бях в списъка с нужни неща
или...
просто няма значение нищо
тогава
сега

всичко обслужи ми нуждата
с мазут да полея
да замразя в точката на кипене
детето-врабче
да науча за мръсното&несправедливостта
хиляди грешки
актив да натрупам
срам
вина
кошмари
белези
срамвинакошмарибелези

все още се наводняват очите ми
спомням си мирисът
на онези места
и все пак, да знаеш
крача със бремето
дърпам нанякъде
загърбвам
обръщам
обгръщам нови неща
третирам си раната
и ставам жена

не повдигай клепачи
не допускай до себе си звук
избягвай усещания тактилни
за ароматите остани глух

всеки стимул е
копие
право във рани
безбройни
с разръфани краища
трансцедентално изпускащи слуз

застини в полусъществуване
докато по калцираните ти вени
бавно спре циркулацията на кръв

целият съм в индурации
и от плътта ми се излива
разпенена отровна кръв
гнойта ми е
пълнеж в главата

съвременният грешник
лишен от чумата
обречен на духовна смърт

'еρμῆς'

тялото ми гори
сърцевината ми ври
аз съм вестител
без още зададена цел

защото ме пращат
не от аркадия
а от модерен
умален вавилон
с име на мъдра жена
с болести тайно
разлагащи първо
плътта на ума

на лирата си
тепърва
надявам й струни
и чакам момента
във който
най-сетне ще чуете
смисълът зад гласа ми

ем па ти

емпатия
тя трябва да
попада
в списъци
на най-строга забрана
тя трябва да
бъде дълбоко
погребано-закопана

защото светлината си
как
как ще започнеш да
просекретираш
щом не можеш
не се спираш
отражение да ставаш
отражение да даваш
на мрачнините дълбоки
на лицата
на децата
изгубили посока

и ако има орис

твоята се казва

сламка за удавици

един след друг

която бързо

се разгражда изпепелена

когато локвата

на болката им

се окаже

нейде далеч отвъд

май има още много

да се тъпчеш

с помията наречена 'живот'

или пък май е

просто месец

твърде шибан месец

рожден за хилядите ти

стремежи

и искрени отдавания

докато

най-сетне

се несъбудиш

лишен от плът

оглозган до послено

от гладните

надушили

че си добър и тъп 

ангели
паднали
паднали сме
ангели

заспиваме с изгрева
експлоадиращ в олимп
ядро с боговете

дните делим
с цербер
до мътните води
вечно влажна
полепваща неотменима
тъма
и разказват ни как да дишаме
премазани в битката
с неумолимото битие
протегнати в отрицание
полумъртви ръце

baclo madness in march

намирам още

някак си

магично

кървави находки

в джоба си

а не напипвам

сили

вътре

да ги запаля

тя

кръвта ми

напомня ми

на мен

и на тях

напомня им

че мен ме има

*

камбаната

на оная

отцепническата църква

крещи на умряло

а е вече обяд

[там ли ходиха малките дилъри с майките си да палят свещите, докато ние припадаме нейде отазд?]

защото

моята орис

натикана в ъгъла

от люлеенето

в габа рецепторите

се киска

безсрамно

в лицето на демоните

свещениците

тея които продават ни смърт

на майка ти, курвата

на собствената ти плът

сега е моментът

да съешим

своите лудости

да оплетем пипалата си

с вас

които сте твърде далече

пускам ви в мен

засмуквам ви

за имплозия

съкровение

еба ви отзад

макар че ме оставяте

сам тук

на мих.

двама братя

празнота

и липсата на сън

огледах се

в очите ѝ

с разлетите зеници

и в себе си се свих

безумен

онемял

осиротял

о-ско-тя-ващ

в тази нощ

натискай си очите

вдлъбни ги

изпивай

челюстите ти

самички

се превръщат

в менгеме ръждясало

омекотено

в светлина

зелена

в ранна утринна мъгла