кажи, накъде?

не мога да нося вината на триста хиляди болни човеци
аз съм само на пет

стига сте дърпали тези две
мършави грозни ръце

нямам какво да предложа
само се правя
отдавна съм само измръзнало пусто поле

стоя тук от хиляда години
и гледам да хвана само едно грешно сърце

кажи да си тръгна
за да пусна най-сетне това малко объркано
слабо дете
да поеме по пътя
да вземе всичко в ръце

тогаз ще залезе сивото слънце
и ти, скъпи мой, ще бъдеш добре

ще си спомняш ли
в сънища, ако някога било е добре?

да напиша с букви огромни
надлъж цяло небе
искам
"не мърдай! стискай ръката, недей го оставя без теб да умре!"
кажи ми
къде
накъде
накъде
....

парчета

обичта
ни си говори
между силно намотаните
дебели струни

***

гледам в дупка -
карфицата на тъжната зеница?
бездиханна нощ
от хиляди години

***

дете
прилежно свито
в сърцевината на иначе
смърт-носещо
момче

***

спирката в 9
и после - нашия човек
почти най-важното по пътя

***

Бог опрощава всички грехове,
наш'те кой ще опрости...?
надуваемата кукла избяга с
дюшек-дъга

***

битка за красиво
в кулата ми
300 метра под земята

***

3:00 pm
mornin
fled the streets
we love
mourn
can't cope with all the
lost
concrete
so wet
of our blood

***

някога в сумрак
седим
и те не вярват
че ни има

***

отчаяни
гледаме света
димим
и литваме
към другото усещане
за да успеем
после
вечерта
на топло да садим
в мене семенца

-------------------------------------------------------------------------------------

сън

пастелени ръчички
нежно се протягат
към мекото твое лице.

лешниково и синьо
свързват се
(смешна комбинация е това)
в тихо доверие,
разливат се в светло море.
изпод руси къдрици
разтварят се коралови устнички две,
мънички,
за четери медени думи...

полита сладък дъх
и вкусва дълбоко трептяща част от другото Аз.
и пак потреперване.
плахо движение.
напред и назад.
експлозия от бонбонени цветове
и твоето мляко.

две парченца разсипват съставните части,
пренареждат цели светове.

прегърнати в плъзгане под дъгата,
подменят се
и не виждат значение.
общото ще е винаги там.

23.11.

f.u.

в изминалите зимни дни
на веч изтеклата година
аз те поведох,
в страх да те докосна,
към ново случване
с единствената твоя
истинска любима.

егоистично
с болка на гърдите
пиех
отстрани
вашата физическа наслада.
деструктивна
единствената
форма на живот, която знаеш.
умирах тихо
и не исках да забравя
на какво държа
от твойте думи, звуци
и душа.
няма как да подозира
всеки
от дните много,
изживяни тайно
с мен, преди да знаят,
че вече дишам с несъбудена отрова,
а нощем бавно губя кръв
пред картината на невъзможност
да бъдат двама
макар и поотделно
накрай света.

20:00 pm

вечер, за осем мига
само
виждам четири молекули,
които ме зареждат
само
докато не събудят
буря в ответ
само
за да се разтворя
след като получа удар
само
за да не забравя,
че ни свързва кръв
само
еритроцити могат да ни правят близки
не мога да деля с Теб абстрактно плът
само
защото забраниха ми да
чувствам с мускул скрит аз красота
само
веднъж ме обгърни напълно
само само само
само обич = или просто ти.

ал

този строй в този вид
обречен е...

а режимът ми на
безпрекословно разпадане
от ден в ден
се претворява в нова
болест.
не исках бъдещето си да чупя
толкова брутално
за да родя
предполагаема
утопия за двама.

няма случване
и няма тегнещото "не".
непоносима топлина излъчва
идеята за общата надежда,
картината й в прости цветове.
изгоних свойта ненаситност
за да пълня дробовете ти най-сетне
достатъчно добре.

прости ми,
погреби ме
на дъното на нашето море.
това - едва когато
почувствам, че
никой
няма
да усети, когато
малкото момиченце умре.

новото ми утре за безкрайно много време

киселата миризма
на моето до утре болно тяло
те откъсва
на хиляди дихания от мен.

остава ми пред блясъка на техните очи
да се отпускам за да хапе острото съмнение.

защо ръцете ми
отказват
да отпуснат шибаното жило
на невярването, в простото това че
заслужавам от топлото да имам?

kr

отрони
разни редове
от ароматна сладост
само за мен.
а бяхме много тъжни,
толкоз тъжни.
в студената си стая
не успяваме да съберем
твърде много страхове.
натрошеният прах от графит
облизва всичко
и трябва да се пазим
да се стремим
да пазим
блясък
на отминали детски сълзи.
чисто :
сиво,
бягам,
пея.
помогни.

04. октомври 2009

малки ръце
някога -
меки
и леки
нежни
и бели
прощаващи
и непожелавани

детски ръце
утре -
втвърдени
и излинели
ранени
и сини
насочващи
към липса на път

подутини
обозначават
всяка
мъничка вина
напълнила каверна с гной
в непохватна нежност
измечтана в страх
родена в конвулсии
безпомощност

желание за закрила
свиване
сливане
андрогини
студ в топлина
се удавя
завинаги
престъпление

обич нима е това?

ново

внезапно ме поваля
като парен чук
празното на моите усилия
на още топло
вънка
с тежест в костеливият ми скут
няма нужда от старание
небето все тъй ще тежи
и сутрин (тя започва с интервенция)
и вечер (тя се дави в спазми)
и несъществуващата крива на усмихнатата ти уста
няма ме като рисунка
в сънища, мечти
не заслужавам болка,
рана
или пък за мен да прокървиш
горчиво и цинизъм
се раждат в синини,
които не усещам
когато си мълчим

стръвно дърпам
тънък фас прокажен
с гласа на русия ангел
загинал в тъмнокафява
отрова
сам в стаята.
трасирани вени
ме връщат във филма ми
близко-алечното лято
с bum-овете до църквата,
на нашите пейки,
нервни
с изглед към ъгъла,
от който
Те идват
с ехидна усмивка
в на колелото гумите
уж бързащи да подхвърлят
спасение
в стиснати длани
пропити с ледена пот.

-пред уго-

младежта си раздава
любов
на тротоара.
гледам ги празно,
дори без омраза,
защото щастие вече не гоня, само
да не бъде
толкова
противно -
супер деструктивно.
"бъдеще няма", а
носиш вина, че не го искаш...
нима съм поквара?

",

топло безрасъдство ни облива
в ден живян като последен

искаме си кика
няма да го мисля

нали контур без съдържание
отдавна се създадох

ферментирали телесни течности
в зеещите празнини на тъжни думи
това е нощ, в която
меките скривалища пробождат с празнина

съмнявам се,
че мога да рисувам нежно образи на
лесни бягства
и
забрава-красота