и знам че продължавате напред
ти
в нов живот
а други гледат влюбено назад
аз
просто толкова ми липсваш
объркани, че още
всичко е красиво
те
ме карат вътрешно да ставам на парчета

древен бог

стабилен искрящ олимпиецо,
свържи се с мен,
времето
напреднало е твърде много вече.
ако ще и на оня свят
(и боже, прости ми има ли те,
макар да не вярвам, че си там)
готов съм да стъпя,
само да няма вече
срам-
смален,
мразещ се,
че не мога
да възпра се,
миг топлота
налудно да търся.
(при палачите си, под кръста изправен, дори отивам и моля)


чист модерен древногръцки боже,
слей се с мен,
во веки.
да няма нивга студ,
кодиран вечно в ставите....

крачим
(винаги е нощ)
по навик подсмърчащи

отвъд
окена неудобство

пак
тук и сега
рамо до рамо
страх до страх
съм цял
единствено
на място

неотделимо
ми е в главата
неусетното
усещане за
пълнота

./.

между две сълзящи рани
нова/стара
между изтръпване и разтичане

истината е, че още съм там
и не знам
просто не знам
кога ще избяга далече
тялото фино
на леката ленена
трепкаща сведена
детска любов

в окото на бурята

и как да ти кажа,
как да овъздуша?
подари ми
последната нощ,
под сладката захар
във форма памук,
на снежната буря
в душата.
свързани под завивките
да треперим
под силата
на неизказаната
счупила ни вина.

сподели
още една нощ,
която никога не сме имали.
над тишината
ще бдя,
позволиш ли ми
за последно
от обичта си към тебе
да вдъхна.

24.10.'10

писмата
ще се трупат
неизпратени
при старите
ония
от тогава когато
още
дори не познавах вибрация от теб

гласовете
шепнат в зелена
ранноутринна
студена есен

'половин човек си вече
беше в кратка
пареща екслозия
за няколко дихания
прекрасно цял
половин човек си вече
не ще забравиш
не ще намериш заместител
ще бъдеш вечно сам'

а демони
покрити с пепел
шептят
'дори си грозно онемял'

те

те си имат своите места

из гънките и дебрите на софия,

интимно на свещи.

аз имам:

постите,

дупките,

кенефите,

храстите.

съкровено

до смърт.

те имат своите приятели,

мънички забавления.

аз имам:

сенките край входовете,

тайните мръсни свещенодействия.





вкарваме го

по различен начин

и заспиваме сами.

                                                                                                                        02.10.'10, събота, ул. Данте

кестените

когато минавам
вечер
понякога
под кестените
там
спомените резонират
като тежки бас линии
наситина ли
някога
не толкова отдавна
в предишен живот
в самозаблудата
прозрачна
била съм толкова щастлив



26.09.'10, 22:30, ул. деде агач

двадесет и първи септември

Today you're twenty-five, I made you something fine
It's in the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about and I'm proud
I've been coasting on this singles route
But I still hear your name in wedding bells
Will I look better or will I look the same rotting in hell?
You're the only proper noun I need
Hurry, my copper crown's gone green
Pull me, pull me on out of this tree
I'm stuck up a branch waiting
Clearly caught between two things unclear to me
[...]

Twenty-five carved with a butter knife
On the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about

#

така бе преди 365 дни. добре помня притесненията и странните схеми на онази вечер. много неща бяха преживяни оттогава, но и до сега нещата стоят не много по-различно. това не бива да има значение. 

нека две години след онази вечер, да имаш една нощ красива, изпълнена с приятелите, обичта им и една топла любов. силен и красив!

пожелава,
детето. 

не искам
да има забрана
допълващото ме да обичам

комплементарност на съществата
усещам отвътре 

как да приема
че е само
в едната душа

1,2,3

не зная какво живее в главата ти.
виждаш, навярно, в моята какво се рои.
все пак малко наивно дете, изглежда ме схващаш, нали?

знаеш, че себе си
налага се да обичаш.
не знаеш защо сам си изтрил
спомена как става това.
чудиш се как
и утре и днес
привидно нормален да дишаш,
когато света е забравил за теб.
не спуска и дума,
която да плъзва по твоя контур.
затворен си в стъклено топче
от скрина, с което някога си играл.
облостта му е твърде дебела,
ядрото му - космично студено
и вътре нищо не е позволено.
въртиш празните обороти
незначителен,
умален.
това което щеше да те направи
красив и толкова силен
е зад пласт плексиглас
близо,
недостъпно-далеч.
това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш,
не можеш да гравираш вяра
по мозъчната кора,
че то трябва да бъде така.

нов септември

отварям очи по инерция
за да се изправя пред сляпо петно.
не ми трябва тяло,
но за какво ми е дух-
блуждаеща празнота.
телефонът е мъртъв.
космос изпраща сигнали от минало-
старите-нови оферти
три-педесет пак
или пък как всички са чисти сега.
радвам се за това.
все пак още не зная как да вървя
и трябва ли
трябва ли
да се мъча да продължа.