фиктивен край година

няма смисъл от коледа

искам да се зашия
за теб
и да няма зима
тъй както ужасът ни научи
сами

всяка крачка
спирка
и дупка
имат история
в града ни
носи се миризмата
на кръв и сълзи
разпиляни
от наши ръце

имам в очите
маршрута
за който спестявам трохите си
за нас
през опороченият сняг
да се плъзгаме
скрити тръни
ще разкъсват отвъд
делата ни

в мъжкото ще се сврем
и ще чакаме
разтварянето
стягането
в гърдите
да спре
празното
виновни
на себе си да се
отдадем

чакам те
да целунем
света си
пак
заедно

**

вървя по улиците
общи
наши
не
на всички
мокри нощи
случайни кенефни дупки
колкото да се оправим
докато затварят
под бора
ритници
от пияни
мъртви
мъже
твърде е тихо и страшно
когато сме само ние
преди да си купим
едно голямо
поне
топлина
после
се лъжем и смеем...
чакай
няма го вече това
всеки
в клетка
далече
сам
по булеварда
неговото
протежение
излизаме
отделно
крачим
нервно
по улици
общи
наши
не
на всички
адско
старание
мятат се
потни
зрели
спомени
чувства
за случване
кик
физически
желая
спирам
тях ги
няма
искам да ги
има
за да
зная
че пред очите им
мога
да устоя
и да се задуша под
юргана
после
насаме
с гной във вените
познавам ли
вече
някой
тебе
мене
улици
сгради
очи
прозорци
слепи
един
още свети
за мен
докога?
обаче
задъханите
млечно-сладки
нощи
след
половин час
кървави капки
без
букви
спокойно
у дома
половин буркан
захар
чай
и няма да мием чашите
поемам с устни
времето
очите
улиците
общи
наши
не
твои и мои
на нас
само
на нас
до изгниване
бели трупни червеи споделени
още малко
после
спокойствие
чакам
да
порастна
за да вкарам
крайна доза
спасение
в две
само
цели
две
души

30 November 2009, 23:18

капка от мръсен сън

митко, зайо, ани,
спасете!
дайте ми
бонус
живот
забрава
пот
празна усмивка

сама съм
и няма кой
да помогне,
момиче
вкарай го, моля те,
ще делим,
а после
в колата
с лорчето
ще се свием
и
изгонени
ще заспим

кажи, накъде?

не мога да нося вината на триста хиляди болни човеци
аз съм само на пет

стига сте дърпали тези две
мършави грозни ръце

нямам какво да предложа
само се правя
отдавна съм само измръзнало пусто поле

стоя тук от хиляда години
и гледам да хвана само едно грешно сърце

кажи да си тръгна
за да пусна най-сетне това малко объркано
слабо дете
да поеме по пътя
да вземе всичко в ръце

тогаз ще залезе сивото слънце
и ти, скъпи мой, ще бъдеш добре

ще си спомняш ли
в сънища, ако някога било е добре?

да напиша с букви огромни
надлъж цяло небе
искам
"не мърдай! стискай ръката, недей го оставя без теб да умре!"
кажи ми
къде
накъде
накъде
....

парчета

обичта
ни си говори
между силно намотаните
дебели струни

***

гледам в дупка -
карфицата на тъжната зеница?
бездиханна нощ
от хиляди години

***

дете
прилежно свито
в сърцевината на иначе
смърт-носещо
момче

***

спирката в 9
и после - нашия човек
почти най-важното по пътя

***

Бог опрощава всички грехове,
наш'те кой ще опрости...?
надуваемата кукла избяга с
дюшек-дъга

***

битка за красиво
в кулата ми
300 метра под земята

***

3:00 pm
mornin
fled the streets
we love
mourn
can't cope with all the
lost
concrete
so wet
of our blood

***

някога в сумрак
седим
и те не вярват
че ни има

***

отчаяни
гледаме света
димим
и литваме
към другото усещане
за да успеем
после
вечерта
на топло да садим
в мене семенца

-------------------------------------------------------------------------------------

сън

пастелени ръчички
нежно се протягат
към мекото твое лице.

лешниково и синьо
свързват се
(смешна комбинация е това)
в тихо доверие,
разливат се в светло море.
изпод руси къдрици
разтварят се коралови устнички две,
мънички,
за четери медени думи...

полита сладък дъх
и вкусва дълбоко трептяща част от другото Аз.
и пак потреперване.
плахо движение.
напред и назад.
експлозия от бонбонени цветове
и твоето мляко.

две парченца разсипват съставните части,
пренареждат цели светове.

прегърнати в плъзгане под дъгата,
подменят се
и не виждат значение.
общото ще е винаги там.

23.11.

f.u.

в изминалите зимни дни
на веч изтеклата година
аз те поведох,
в страх да те докосна,
към ново случване
с единствената твоя
истинска любима.

егоистично
с болка на гърдите
пиех
отстрани
вашата физическа наслада.
деструктивна
единствената
форма на живот, която знаеш.
умирах тихо
и не исках да забравя
на какво държа
от твойте думи, звуци
и душа.
няма как да подозира
всеки
от дните много,
изживяни тайно
с мен, преди да знаят,
че вече дишам с несъбудена отрова,
а нощем бавно губя кръв
пред картината на невъзможност
да бъдат двама
макар и поотделно
накрай света.

20:00 pm

вечер, за осем мига
само
виждам четири молекули,
които ме зареждат
само
докато не събудят
буря в ответ
само
за да се разтворя
след като получа удар
само
за да не забравя,
че ни свързва кръв
само
еритроцити могат да ни правят близки
не мога да деля с Теб абстрактно плът
само
защото забраниха ми да
чувствам с мускул скрит аз красота
само
веднъж ме обгърни напълно
само само само
само обич = или просто ти.

ал

този строй в този вид
обречен е...

а режимът ми на
безпрекословно разпадане
от ден в ден
се претворява в нова
болест.
не исках бъдещето си да чупя
толкова брутално
за да родя
предполагаема
утопия за двама.

няма случване
и няма тегнещото "не".
непоносима топлина излъчва
идеята за общата надежда,
картината й в прости цветове.
изгоних свойта ненаситност
за да пълня дробовете ти най-сетне
достатъчно добре.

прости ми,
погреби ме
на дъното на нашето море.
това - едва когато
почувствам, че
никой
няма
да усети, когато
малкото момиченце умре.

новото ми утре за безкрайно много време

киселата миризма
на моето до утре болно тяло
те откъсва
на хиляди дихания от мен.

остава ми пред блясъка на техните очи
да се отпускам за да хапе острото съмнение.

защо ръцете ми
отказват
да отпуснат шибаното жило
на невярването, в простото това че
заслужавам от топлото да имам?

kr

отрони
разни редове
от ароматна сладост
само за мен.
а бяхме много тъжни,
толкоз тъжни.
в студената си стая
не успяваме да съберем
твърде много страхове.
натрошеният прах от графит
облизва всичко
и трябва да се пазим
да се стремим
да пазим
блясък
на отминали детски сълзи.
чисто :
сиво,
бягам,
пея.
помогни.

04. октомври 2009

малки ръце
някога -
меки
и леки
нежни
и бели
прощаващи
и непожелавани

детски ръце
утре -
втвърдени
и излинели
ранени
и сини
насочващи
към липса на път

подутини
обозначават
всяка
мъничка вина
напълнила каверна с гной
в непохватна нежност
измечтана в страх
родена в конвулсии
безпомощност

желание за закрила
свиване
сливане
андрогини
студ в топлина
се удавя
завинаги
престъпление

обич нима е това?

ново

внезапно ме поваля
като парен чук
празното на моите усилия
на още топло
вънка
с тежест в костеливият ми скут
няма нужда от старание
небето все тъй ще тежи
и сутрин (тя започва с интервенция)
и вечер (тя се дави в спазми)
и несъществуващата крива на усмихнатата ти уста
няма ме като рисунка
в сънища, мечти
не заслужавам болка,
рана
или пък за мен да прокървиш
горчиво и цинизъм
се раждат в синини,
които не усещам
когато си мълчим