нощ

в нощ като днешната
искам
да дишам
навън
-
отдавна това
ми се случва
само
насън

в нощ като днешната
не искам
да виждам
сама
-
до скоро
си мислех
че няма
да е така

под взора на
притеснена червена луна
в тази нощ
нарекоха ме
с името
'най-голямата ни злина'

напред/нагоре

къде ми е всичко?

не питам,

аз настоявам!

нищо не виждам,

а как да разбирам

с оглушителен брум в главата?

не чувам

не мисля

притежавам:

1) кутия цигари в ръката

2) шепа бензота в шкафа

3) шише метадон в калъфа на баса

4) и страх във всеки неврон

не мърдам

не дишам

не предприемам пак крачка НАЗАД

капка по капка

от милилитър до литър

поливам земята 

за НОВАТА

ЧИСТАТА

революция на душата

и няма да питам

и не ще настоявам

всичко обратно без вик ще получа

герой

ти си сам

бивш

някога бил 

мърляв софийски герой 

май никой не помни

никой не те помни 

теб 

само

сам ти още усещаш

сянката

на онази незначителна

потна

епична борба 

за случване на дните

отречени

(обречени?)

всеки герой 

се изгубва

всеки герой се изтича 

в лирично безвремие

но ти дори не успя

да се случиш

направо 

разля се в канала

перфидно зловоние

за да се наречеш 

свиква се 

с всичко се свиква

от утре ще бъдеш

забравен

и примирен

той

името му е потта, която пареща по теб се стича, щом се спуснеш малък в града. 

името му в тебе ядно свети нощем, ако няма как да спиш. 

името му осветява хапещите страхове.

името му сладкодумно бързо трие демоните на вселенската уплаха.

името му означава сладък вкус от спомени отровни. 

той е:

черна дупка

нови светове

умиране

дете

името му значи една голяма част от мъртвите ти клетки. 

името му се рисува зад затворените ти очи.

името му помирисваш, когато радваш се или боли.

името му трябва да заровиш.

то ще бъде винаги у теб.

той е:

на повърхността

отвътре

преди

а сега

липсващ в моята система.

той е спокоен 

смирен 

между своите четири стени 

той е спокоен

решен

нов да върви

той се разпада

гневи

спомена щом го изрита в очите

той се разпада

поти

неизбежно влязъл в маршрута

махай се! разтроши се! 

изтрий се!

влюбен  в миналото 

тъй не ще може никога, никога 

вече да продължи.

бягай! пусни го! 

веднага

веднага

веднага

още сега!

малка приятелка

тя умира

оранжева, безмълвна

и сама,

сред другите

красиви,

разкъсана за ден

от нямането мое на душа,

лилавата уплаха

и кошмарите,

върлуващи в нощта.

 

плаша се от тебе,

искам да спася,

но честно ли ще бъде?

честно ли ще бъде,

да не гледам мене,

а тебе да следя?

 

ти знаеш,

всяка малка бледа буква,

неродена ли е,

носи кръв-разпадане

в твоя свят.

 

трябва себе си в думи

пак да облека.

                                                                                                                                                   16.08.'10

[r.i.p. 19:27h]

август

жегата

сама по себе си е

липса

на хладна пот,

обливаща съзнанието-тяло

с името на

болестта,

която носи

чувството безплътен глад.

 

отлитам надалече

в спомен,

потопен

от месец

в жадна пещера

течен азот.

                                                                                                                  16.08.2010, 00:00

domina sofia pt.2

града ми

в неделя

е влажен

угодно разтворил крака 

тръпне, очаква

в некрозната си утроба

страха си да

сграбча и удуша

софия 

моята 

ме посреща със сълзи

връщам се 

през мъглата

за да захапя плътта й 

завинаги 

този път 

връщам се

за да заваря

пак тук 

унасящи се

в моя порок

стари

човешки желания

идват от същите

болезнени очертания

 

връщам се

в града 

изпразнен от плът 

да нарисувам

пак

за своите дни път

не мога да пиша

забравих,

но не, това което трябваше.

забравих,

но не и силното желание.

не помня

вече как...

излизат от мен

само

червеи.

гънат се

живи,

полу-умрели.

писна ми от всички

тези безкрайни

абстракции.

токсикология

будиш се вързан с колани

ръцете - с бинт за носилка

толкова много лица гледат

толкова усти

-крещят

събличат ръце

'отрепко нещастна, знаеш какво си направил, нали?'

гол

с метнат чаршаф

си изложен

по коридори

на погледи още и още и още

и те разпитват

кога, как, къде, колко, ЗАЩО

главата бучи

и не ти пука

само да можеше да крещиш

нужно ли е всички да знаят

не им казвайте, че по погрешка

едва не урмях

по погрешка унижен оцелях

и лежиш

милиарди години

в празната стая

с абокат в ръката

и липсва ти ритуала

колана

да стегнеш

с една молба в главата

да стане бързо, бързо, от раз

да се случат нещата

да не изгубиш кръв

колкото една празна чаша

да усетиш

'достатъчно'

да забравиш

за два часа

колко време ще мине

колко белези ще родят

колко дни ще умарт

преди да спреш

да сънуваш

наяве

как пак се отделяш

от низверганата плът?

`

говоря.

опитвам се.

не ме карайте да се смея,

още не мога.

(кога пък съм можел?)

бутам с единия крак друг,

с бомбето от грешки се пазя,

от братята бягам. 

(кога свързахме плът с битие, кръв?)

а искам само леглото,

дъжда, тихо присъствие,

ембрионално две съдби слети.

(кога ще се случи, ще бъда ли аз вътре?)

за теб

някъде там

необозримо далече

има едно сладко 

късче душа 

всеки ден 

усилие коства

да смъкна от себе си

мръсотията на града

но го правя 

сменям си кожата 

измивам слузта от очите 

за да има надежда 

пазя малко светлина

да целуна със пръсти

отново

любима

любима

изгубена

малка

тази душа