те

те си имат своите места

из гънките и дебрите на софия,

интимно на свещи.

аз имам:

постите,

дупките,

кенефите,

храстите.

съкровено

до смърт.

те имат своите приятели,

мънички забавления.

аз имам:

сенките край входовете,

тайните мръсни свещенодействия.





вкарваме го

по различен начин

и заспиваме сами.

                                                                                                                        02.10.'10, събота, ул. Данте

кестените

когато минавам
вечер
понякога
под кестените
там
спомените резонират
като тежки бас линии
наситина ли
някога
не толкова отдавна
в предишен живот
в самозаблудата
прозрачна
била съм толкова щастлив



26.09.'10, 22:30, ул. деде агач

двадесет и първи септември

Today you're twenty-five, I made you something fine
It's in the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about and I'm proud
I've been coasting on this singles route
But I still hear your name in wedding bells
Will I look better or will I look the same rotting in hell?
You're the only proper noun I need
Hurry, my copper crown's gone green
Pull me, pull me on out of this tree
I'm stuck up a branch waiting
Clearly caught between two things unclear to me
[...]

Twenty-five carved with a butter knife
On the palm of my new hand, it's out
You're mostly what I think about

#

така бе преди 365 дни. добре помня притесненията и странните схеми на онази вечер. много неща бяха преживяни оттогава, но и до сега нещата стоят не много по-различно. това не бива да има значение. 

нека две години след онази вечер, да имаш една нощ красива, изпълнена с приятелите, обичта им и една топла любов. силен и красив!

пожелава,
детето. 

не искам
да има забрана
допълващото ме да обичам

комплементарност на съществата
усещам отвътре 

как да приема
че е само
в едната душа

1,2,3

не зная какво живее в главата ти.
виждаш, навярно, в моята какво се рои.
все пак малко наивно дете, изглежда ме схващаш, нали?

знаеш, че себе си
налага се да обичаш.
не знаеш защо сам си изтрил
спомена как става това.
чудиш се как
и утре и днес
привидно нормален да дишаш,
когато света е забравил за теб.
не спуска и дума,
която да плъзва по твоя контур.
затворен си в стъклено топче
от скрина, с което някога си играл.
облостта му е твърде дебела,
ядрото му - космично студено
и вътре нищо не е позволено.
въртиш празните обороти
незначителен,
умален.
това което щеше да те направи
красив и толкова силен
е зад пласт плексиглас
близо,
недостъпно-далеч.
това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш,
не можеш да гравираш вяра
по мозъчната кора,
че то трябва да бъде така.

нов септември

отварям очи по инерция
за да се изправя пред сляпо петно.
не ми трябва тяло,
но за какво ми е дух-
блуждаеща празнота.
телефонът е мъртъв.
космос изпраща сигнали от минало-
старите-нови оферти
три-педесет пак
или пък как всички са чисти сега.
радвам се за това.
все пак още не зная как да вървя
и трябва ли
трябва ли
да се мъча да продължа.

боли.
нека бъде за добро. 

нощ

в нощ като днешната
искам
да дишам
навън
-
отдавна това
ми се случва
само
насън

в нощ като днешната
не искам
да виждам
сама
-
до скоро
си мислех
че няма
да е така

под взора на
притеснена червена луна
в тази нощ
нарекоха ме
с името
'най-голямата ни злина'

напред/нагоре

къде ми е всичко?

не питам,

аз настоявам!

нищо не виждам,

а как да разбирам

с оглушителен брум в главата?

не чувам

не мисля

притежавам:

1) кутия цигари в ръката

2) шепа бензота в шкафа

3) шише метадон в калъфа на баса

4) и страх във всеки неврон

не мърдам

не дишам

не предприемам пак крачка НАЗАД

капка по капка

от милилитър до литър

поливам земята 

за НОВАТА

ЧИСТАТА

революция на душата

и няма да питам

и не ще настоявам

всичко обратно без вик ще получа

герой

ти си сам

бивш

някога бил 

мърляв софийски герой 

май никой не помни

никой не те помни 

теб 

само

сам ти още усещаш

сянката

на онази незначителна

потна

епична борба 

за случване на дните

отречени

(обречени?)

всеки герой 

се изгубва

всеки герой се изтича 

в лирично безвремие

но ти дори не успя

да се случиш

направо 

разля се в канала

перфидно зловоние

за да се наречеш 

свиква се 

с всичко се свиква

от утре ще бъдеш

забравен

и примирен

той

името му е потта, която пареща по теб се стича, щом се спуснеш малък в града. 

името му в тебе ядно свети нощем, ако няма как да спиш. 

името му осветява хапещите страхове.

името му сладкодумно бързо трие демоните на вселенската уплаха.

името му означава сладък вкус от спомени отровни. 

той е:

черна дупка

нови светове

умиране

дете

името му значи една голяма част от мъртвите ти клетки. 

името му се рисува зад затворените ти очи.

името му помирисваш, когато радваш се или боли.

името му трябва да заровиш.

то ще бъде винаги у теб.

той е:

на повърхността

отвътре

преди

а сега

липсващ в моята система.

той е спокоен 

смирен 

между своите четири стени 

той е спокоен

решен

нов да върви

той се разпада

гневи

спомена щом го изрита в очите

той се разпада

поти

неизбежно влязъл в маршрута

махай се! разтроши се! 

изтрий се!

влюбен  в миналото 

тъй не ще може никога, никога 

вече да продължи.

бягай! пусни го! 

веднага

веднага

веднага

още сега!