нощно съмнение

искам да съм 

малка 

мека

сладка 

и добра

също

слънце

спокойствие

силно подсладена 

кристална вода 

да умиваш 

лицето си

сутрин

с опиянение 

достатъчно 

да задвижиш 

минутите

без тъга

мога ли

искаш ли 

трябва ли

 

да изтрием ли

сънищата си

да стъпим 

с менталните си крака

върху дробовете 

и да се махнем 

един по един

от града

улично момиче, прати светъл лъч

по-малко

трепет

по издълбаните

така отдавна

вчера

коловози

за вечни времена

сега

изпълнени

с миналогодишна

шума

нов месец

старите

кошмари

слънцето

е вцепенение

за гущери

и тези

изпаднали

в летежа на живота

вихрен

кръвен ток

поток

от лава

в гънките

изтъркани

извезани

по меко сиво

пъплят

бутат се

и дишат

зад една

стена

а тя – красива

и посърнала

повяхнала

красива

от същата

страна

на вечната

преграда

почти

до теб

„пролет

време да

се спира”

усмивка

в синьо

и оставам

сам

пак

на площада

с думите

на руси

кичури

и свобода

балкон - последен пристан

гледка към света

разплакан и враждебен

лудата отсреща

патерици

хиляди ненужни вещи

инвалидната количка

бе в наш'та стая

за да можем

да търкаляме

очи

в канавките загнили

защото

няма място

на небето

за уплашени мечти

,

прощавай
ден за обич
пръв път
дариха ми
контрацептиви
алкохол
не може да
повика
малко ведри
ендрофини
останах
аз
града
ти - горе до небето
и влажна тръпка
от отминали години
навикнал съм
подаръци да мисля
винаги за други
спомняш ли си
помниш ли
как пак разцепихме студа
за да засветим
с мръсна светлина
навътре
вътре
вътре
вътре
е само сянка
блед контур
на нашите копнежи
а малка мравка
е трудолюбива
и с незначителният ход
щом пожелае
да те стигне
ще успее
в ледена
рехабилитационнен
свят
да те завие

тихо
искам
да го чуя
дъх
на ледените стружки
пада
нейде
нависоко
чакайки го
пак се будя
искайки до теб

схит

рецепторите

са задръстени

блокаж

няма как да нарисуваш

идеята за щастие

сега

мъртъв сняг

и спомени

изтрити хора

случки и места

трябва

да се пренапише

за страхливите

света

за първи път

стените ни

ни пазят

доброволно

от наложената белота

iGod

Me:
do you love heroin?
God:
Yes sandra God loves everyone and everything.
Me:
lol
God:
I'm glad you find this amusing.
Me:
should i shoot some heroin right now?
God:
At this moment Maybe, if the positives outweigh the negatives.

p.s. than i told god i'll feel safe and secure, happy due to the endorphin rush in my brain and he said that that makes sense. god, man, you aint helping much.

моят личен сако

прост безсмислен зимен ден
там където
помня
в ефирен
летен ден
със замаяна глава
ви казах
думи за бъдещето
свое светло

сега
в час
на измръзнали
кристали
по изнурени крехки още
клепки
надрускахме се
тъй безсрамно
трима шибани лайнари
разтреперани
без свян
на детската площадка
сготвихме с мръсни пръсти
своето безсмъртие
за следващите няколко
празни думи
които няма смисъл
да се раждат помежду ни

създаваме разлигавените дупки
по телата си
в опит да изпълним
с нещото
неуловимо
душата
душата си

единият от нас
е истинска
отрепка
и когато ендрофини лудо запрепускат
не остава нищичко човешко в очите
с крясък и подскоци
ни смущава
ние
правим се
че още можем да сме като всички хора
пълни със срам
че целим се -
един добре обмислен публичен пърформънс

теб те няма
мен ме няма
сянка съм
с игла
до твои стари
избледнели леко
минали другари
спирам
лудият кипеж
който единствен ми отнема
страха от всяка
едва приета
малка глътка въздух
за да усетя
най-красивото
несекващо желание
да те обичам
клетка по клетка
грях по грях

довиждане, момчета
всичко крещи да борим
възпалена мозъчна кора
от прекомерен ужас
но се оттеглям
не ще се будя
ден за ден
за да успивам
демоните без очи
скривам се
между омразните стени
и много ще боли
за да съм там
в слънчева омара
калциран в калциран съд
съеднинени
по нов
наистина прекрасен път

нощно прегрешение

искам да съм в този час
смирен, на мокро, твърде буден,
с теб навън,
шибани
от странен
и жестоко подранил
среднощен дъжд.
срам ме прави
на парчета
вихрено замазан
е сега за мен света
пак безсмислена
интоксикация
за да има шанс
да си представя
как се единявам с тебе-
горе,
чист-горчив
...
"тук съм" казва
наш'то разкаяние.
"тук съм, за да скрия от
света, когато
в щастие безплътно
се разтваряте
крещите:
"дори, когато няма те-
аз те обичам!""

полъх от целувка да ти пратя
с мисълта за тебе
дробове изпълвам
и единствено
за твоя топлина
все още
тук съм
и не колабирам

ще запалиш ли
далечна
моята звезда
свенлива
за да има как да видя
смисъл
малка да заспивам
с дъх от теб
стаен дълбоко

08.01.2010

кошмар-незнание

о, моля ти се,
събуди ме силно!
нека туй е
гаден индуциран сън!
нека пак
погрешка прекалили
да сме ние двама.

в ръцете ти
аз уморените очи
да сложа,
с беглата усмивка,
пазена единствено
за наш'то съкровение.

не искам
гръдният ти кош
да експлодира
от ударите на сломеното сърце,
нейде там,
където аз не зная,
че разпръскваш думите си
по тетрадки с черни редове.

защо те
тебе
лъжат,
крият?

да седя ли на любимия прозорец
като очакване едно,
от захар изградила,
твоя нов живот?

29.12.2009

фиктивен край година

няма смисъл от коледа

искам да се зашия
за теб
и да няма зима
тъй както ужасът ни научи
сами

всяка крачка
спирка
и дупка
имат история
в града ни
носи се миризмата
на кръв и сълзи
разпиляни
от наши ръце

имам в очите
маршрута
за който спестявам трохите си
за нас
през опороченият сняг
да се плъзгаме
скрити тръни
ще разкъсват отвъд
делата ни

в мъжкото ще се сврем
и ще чакаме
разтварянето
стягането
в гърдите
да спре
празното
виновни
на себе си да се
отдадем

чакам те
да целунем
света си
пак
заедно

**

вървя по улиците
общи
наши
не
на всички
мокри нощи
случайни кенефни дупки
колкото да се оправим
докато затварят
под бора
ритници
от пияни
мъртви
мъже
твърде е тихо и страшно
когато сме само ние
преди да си купим
едно голямо
поне
топлина
после
се лъжем и смеем...
чакай
няма го вече това
всеки
в клетка
далече
сам
по булеварда
неговото
протежение
излизаме
отделно
крачим
нервно
по улици
общи
наши
не
на всички
адско
старание
мятат се
потни
зрели
спомени
чувства
за случване
кик
физически
желая
спирам
тях ги
няма
искам да ги
има
за да
зная
че пред очите им
мога
да устоя
и да се задуша под
юргана
после
насаме
с гной във вените
познавам ли
вече
някой
тебе
мене
улици
сгради
очи
прозорци
слепи
един
още свети
за мен
докога?
обаче
задъханите
млечно-сладки
нощи
след
половин час
кървави капки
без
букви
спокойно
у дома
половин буркан
захар
чай
и няма да мием чашите
поемам с устни
времето
очите
улиците
общи
наши
не
твои и мои
на нас
само
на нас
до изгниване
бели трупни червеи споделени
още малко
после
спокойствие
чакам
да
порастна
за да вкарам
крайна доза
спасение
в две
само
цели
две
души

30 November 2009, 23:18

капка от мръсен сън

митко, зайо, ани,
спасете!
дайте ми
бонус
живот
забрава
пот
празна усмивка

сама съм
и няма кой
да помогне,
момиче
вкарай го, моля те,
ще делим,
а после
в колата
с лорчето
ще се свием
и
изгонени
ще заспим