my friend, blood shaking my heart

*след микроинсулт*

светът ме повръща

обилно и с жлъчка

без воля, очи и коса

38

числото

отново дете ме създаде

(дали)

не съм голяма

защо се боря с тези неща

така...

...сама?

тежки неистини

метални отровни капки

обрулват ме

дай ми утеха!?

да се раждаш в нищото

да живееш за празнотата

да молиш през хрипове за скорошен шибан светкавичен край

„утре си тръгвам. напускам. в мъглата ще видиш да се стопявам.”

но нямаше накъде

заканата празна е без възможност за инцидент

дави се нощем с едните му думи останали

телесните течности се оттеглят

и те

тресе се, трепери, негласно пищи

не достига

„в 8 си хващам автобуса. отплавам.”

оттекват през разтърсващия дистер - ускоряващ тролейбус (звуците)

- в главата ми -

съм мъничък зародиш върху сиво, резониращо и топло огледало

&

и помен няма от гъстия кехлибар топъл (чер)
и мед с чай
и топло друго нещо
и нещо наше
и нещо мое
и протяжно се разлива
и да тръпнеш кара те
и да плачеш
и от сладост да се задушаваш
и красиво
и малко
и морно-вечерно
и между четири стени незатвор
и топла мека утроба, поглъщаща всяка тъга
и аз да се пълня с бистра, наивна, искряща възхита

няма няма няма

п.п. Да се подправи обезателно с
One Man Nation- May the devil's horns ring on.....

чувствал си го вече, зная
неумолимо блъскащото
"i don't belong"
мигове безумие
животно в клетка
светът или пък аз самият грешник е?
един е (из)лишен
един от двамата е луд
физическа непоносимост
към воплите на влажната тъма на безрадостната нощ
това е той
и точно той ме предизвиква
от странни места заедно ще прокървим
вкопчени без смисъл
един е (из)лишен
а другият - непобедим

двете страни

дните безлични

съставни части са

образи недовършени

сгради висят

и пак само те останали сигурни

по бетонните коридори познати

празни щрихи

изтича от теб нещото

олекваш напълнен с олово

и пак си болен и празен

и морен и яден

натъпкан с червеи трупни

никой не вижда

никой не чува

как си проправят път из плътта

никой не ще и да знае

някой по погрешка

влива в шибаната ти система

някакъв си оптимизъм

разлива се нагоре по пустата ти вена

очи да вдигнеш

и синьото студено

остро и неуморено

небе

те подстрекава също

и крановете що блуждаят горе

съграждат, уж, специално твоите мечти

и крачиш неуморно километри

до следващия удар на реалността

- падаш в дупката, където

мястото - запазено завинаги

за теб

след всичките удари оставт :

дупка в мекото топлото вътре

с разръфани краища

месеци наред плюе конците

сам не ще я съшия
сам не ще я измина

(дългата зима)

дупка в джоба ми
ловко създадена и без свян

всичко изтече

незначителни радости
незначителен мъничък аз

(пред вашия свят)

дупка във вселената с форма на
мен

ръцете ти жадно безкомпромисно съдират
докопват се във целия си блясък все едно до мен
но чакай, аз не съществувам

нощни изпитания
дневни малки ужаси
и присмеха на светещата жизненост

създаде ме, ей тъй, от каприз
красиви чеда са за да се къпят в светлината ти
така че
хвани ми гърлото, да свършваме!

празно
празно
мокро
преждевременен студ

фрагмент от писма неизпратени

...невидими приятелю,
убедена съм че нямаш никаква представа
с върха на пръстите да те докосна иска ми се
(когато не си бръснал лицето си дълго-дълго време)
дано не се разсърдиш
със средният пръст на дясната ръка
с другите бих могла да нараня
едва забележимо ще допра лице до страната ти
ще стана и
"благодаря"...

08.2008
бургас

въображаеми приятели
и нескончаеми разговори
само с тях
с тях
и дълги писма
проповеди
пазя истории
някой очакват да се направи че чува
за да изтлея и в идващите дни
а дотогава -
влакове, тетрадки, думи, самота
в пътуване - утроба на ноща

falos

edit:

очите си с песъчинки да напълня излязох
всекиму да бъде ясно защо изхвърлят лепкава слуз
в ниското между блокове вятъра не е страшен
за вас плачат разбрах
на мен ми хвърлят прах
пясък (попива водата във него добре)
прах от загиналите ви умове
власинки от несъществували мечти
ха, започнаха и тук да плачат
гъсти черни капки
нарядко
хвани, употреби ме
култивирана стихийо
и дума без да кажеш
убий във името на твоя тайна цел
изневиделица

domina sofia

дишам

плача

от каверните си тайничко кървя

бягам

хуля те, дори

и все ме връщаш

опитвам се да се изгубя в твоите тълпи

и така да спра да съществувам

опитвам кът за мъничко покой да съзра във тялото ти

а как го криеш ти

мразя те

обичам те

обаче можеш без мен, нали?

and cried and cried and cried and cried...

животните изпаднали в паника са противни. същото е и с хората. обаче хората си имат цели два вида паника, грубо казано. една изящно-мускулеста антилопа изпада в ужас, преселедвана от някой хищник. физическа заплаха. а бедния човешки индивид има предоставената възможност да изглежда по онзи крайно неприятен начин поради ментална (параноична) паника и отново тази предхождаща физическото му изличаване. гадно. за това си имаме обоняние тънко, с чиято помощ усещаме тези с умствено (донякъде и от социума) предизвиканата у себе си гнус, и бягаме. някоя и друга дума - може, но повече не. обезверяването може би е заразно. нека се обградим с, на повърхността поне, "доволни", движещи се по пътечката си човечета. по-лесно е, определено. пък и в името на естетиката... обаче това не предполага ли зараждането на една порочност на повторението, ако затънеш в твърде гъсто блато? завинаги оставаш там и най-много да получиш някой фекалия свише?