двете страни

дните безлични

съставни части са

образи недовършени

сгради висят

и пак само те останали сигурни

по бетонните коридори познати

празни щрихи

изтича от теб нещото

олекваш напълнен с олово

и пак си болен и празен

и морен и яден

натъпкан с червеи трупни

никой не вижда

никой не чува

как си проправят път из плътта

никой не ще и да знае

някой по погрешка

влива в шибаната ти система

някакъв си оптимизъм

разлива се нагоре по пустата ти вена

очи да вдигнеш

и синьото студено

остро и неуморено

небе

те подстрекава също

и крановете що блуждаят горе

съграждат, уж, специално твоите мечти

и крачиш неуморно километри

до следващия удар на реалността

- падаш в дупката, където

мястото - запазено завинаги

за теб