аз имам минало
атрофирали парчета душа

имам минало
белези светят в нощта

спускам клепачи
взимам си дъх 
поемам по пътя 
сам ще вървя 

режа парчета от себе си
отхвърлям си спомена
запращам го в мрак

спускам клепачи 
взимам си дъх 
поемам по пътя 
сам дали ще вървя?    

сбогом, изпийте сълзите ми
пресъхвам точно сега

впускам се в поход
нов свят да градя

разпадане

ще се случи

късчета остри ще захвърчат

ще раздират

сетива ще кървят

но

не

не съм огледало

мътно е

кална локва

от страхове

се бунтува

усилено ври

ще стана на прах

и нека от тая помия

покълне

поне

зрънце

зрънце

надежда

поне...

плачи 07.02

плачи, дете



живял съм

повече отколкото съм искал

кървял съм

крещял

мълчал

търпял съм

и не съм



живял съм



и съм се научил

за една игра :

разпадане-умиране

очаквания счупени в разкъртена стена



живот се случва

въпреки това



печелим

едва

когато сме приели

наглед

безплодната борба



плачи, дете

подгизва

и отлюпен пада

вселенския товар



плачи

изхвърли

очисти

забрави



дете, ти летиш

аз

накрай града - стълб
забравено накъсан 7 годишен некролог
здравей, аз съм

стоиш на ъгъла

циничен

захапал мръсен фас

опиваш се от подозрения

гледаш на кръв

в мутрата му

мътния живот

прокисваш от

съмнения

и гняв

най-всепоглъщащият

поглед

изтъкан от

страх

напоен до пръсване

си позволяваш

да надникнеш

от другата страна

на фабрикуване на смисъл

и илюзорна светлина

прашинки

разпръснати

далеч една от друга

във вселената

алчен не бъди, глупако

устремът -

пресметнат

прецизно отброен

политаш за секунда

за да продължиш

завинаги пълзежа си

сломен

неназовано

когато там горе
във висините
небето не бе назовано
все още
бях вече мъртвороден
хранех се сам с кръвта от
разложените си а приори венци

такъв бях преди
всичко да почне да се твори
и ще остана
болен
завинаги
грозен
извечен
и след края дори

вселено

о, смирено

моля

раздирам

лакти и колене

моля, о

*със знанието

че не съществува случване

на нищо

чрез молби*

един свой плод

милостиво избави

от образ

и залитане

в мечти

лиши ме от всичко

оттук ме изтрий

никому непотребно

за себе си само

функция съм

ще помахам

от ада

и за мен ще забравиш

                                

танцувах сам танц с косата ѝ ледена

шамари удрях

по лицата на децата

посинели

с бездушен ужас полепнал по устата

плачех

хриптях

смазвах слепоочия в мръсни плочки

с отрова в кръвта ми непростима

изключвах се

оплитах се до безсъзнание във храстите

пропадах

давех се в греховете си

кошмари водеха до колапс

сиви дробовете ми

и мозъка - до пълен край

да дишам спирах

будех се

след интервенция насилна

сред зли лица човешки

и нищо не разбирах

не разбирах

път не намирах

бъдеще не бях и имал

но видях

че липсва светлина

във края на тунела

колкото и пъти да опитвах

никаква такава не съзрях

просто се потапяш с черно

и завиваш се с безкраен хлад

оставяш само спомен

в статистика без смисъл

без капка цвят

вече не тичам след нея

вече не ѝ посвещавам дните си

вече не мечтая само за прегръдката смъртта

вече 

просто искам понякога

да посрещам

със теб

нова свениливата светлина на деня 

повярвай!

не вярва във себе си

красотата ти

отрича топлината си

светлината ти

прекрасното

осъзнава се чак

след окъпване в локва от кал

прекрасното

оценява се чак

след загубата на крайник и парчета от смисъла

или докато разпадне се сред трясъка цял

ти учиш се да вярваш във себе си

едва след сблъсък

със студеното небитие

не мисли

а повярвай

когато на прага дойде дете

и тихичко каже -

ти слънце си

огряващо цялото ми море

ок.суп.тр.

просто е

(уж)

всеки

висок, светъл, красив

го е казвал 

на пиедестала си 

покачен

но по-прост си ти

максимален

абсолютист

объркан си

дребен добър 

утопист

[а просто не знаеш

как другия 

свит плаче насън 

с покълналата дълбоко

вина

на грехове въобразени]

първо

признай си

право на грешки

после

дай на другите

да сгрешат

и накрая

стани приятел

с хората

и света  

o*

тъгата

е изроден признак

на зрялост

в ядосания ни свят

тъга се наричаше

най-вярната приятелката

в моя живот

тъгата се скрива

тъгата трепери

тъгата отстъпва сама

когато прераждам се

малка чиста добра

с ръката ти в мойта ръка

рядко
но случва се

спирам да знам
изтичат в канала
грозни неща
менгеме
не стяга вече
тая глава

оголвам се
до ядро уязвимо
издишам слънца

тогава ела
вземи лъжичката малка
и бързо просто
ела

преглътни страховете
изяж тези малки слънца

дупки секретирам

"[...]

Поредната дупка скача в мене.

Денят."

:

дупки
отровата
дни
и прокобата
нощи
и злобата

бог -
старозаветен
мъстив

но аз сам
съм си винаги
толкова много
по-малко правилен
и никак несправедлив

ямите
рамките
самеца
със снопа от сламките

(върху които градим крехък живот)

всичко отлита с
полъх на вятъра
трепва клепача
и

остава ми дупката
недрата й тъмни
изхвърлят
живот

пълнокръвен
изтрил съм
бъдеще-минало
изгорил съм
идеята за свещения ви кивот

16.06.'12