всичко вибрира
до усещане за разпад
(през февруари)
вече си бил там
не
не
не си преплувал океани
за да стане отново това

запази ме
ти
запази
този път
дълбоко у себе си
цялото ми желание
никога няма да случиш на по-голямо

плача за нас
защото сме хора

роня ли, роня
идиотски сълзи

преследваме
идеята-фикс
за разбиране
разбирането е важно, нали? 
нали? нали?

и аз ти говоря
и гледаш ме ти
и ти ми говориш
и гледам те аз (или си пак ти?)

тъжно е
как страх ни е
да се разтворим
да сме спокойни
чисти
добри

затова ще бъдем
во век и веков ний
завинаги толкоз сами

събирам ден подир ден

писма неизпратени

дано ги родя

някой ден

в космоса

без да разплача

конкретните получатели

със старчески изводи от този детски живот

говори детето

признавам си

не мога да живея

идея нямам как

а може би не искам...

само си мечтая да те топля

а ти

да ме поливаш

изолирано от страшен външен свят

единствено красиво

страх ме е от тебе

страх ме е от мен

от него

от тебе

най-вече

някъде там

причакваш

някого

нещо

моля те

моля те

не искам повече да се самосравнявам

ранявам

с непознатото

страх

грозна телесност

моля те

какво повече искаш

пусни, куче, пусни

всичко е мъртво

дано само не предстои останалото

да изгние

люспи изронени

по изхабен балатум  

aромат 

от мърша съхранен

причиняваш ми болка

тогава

сега

и още напред

знам

страх ме е

моля те

просто един кръговрат

просто един кръговрат

ще издържиш ли и него?
завинаги

бил съм

втори

трети

седемнайсти

сто осемдесет и седми
по ред

на 'значимите други'

и живеех с това

достатъчно беше

но не и сега

не искам

не

не мога

сега

точно

така

гъст мрак
и светулки се приплъзват из него

в средата съм
[(за)винаги]

не виждам нищо
и не разбирам

потапям се пак
и се ампутирам

това поне
зная как
страшно
добре

съмнение-

було

черно

грубо

ражда

само себе си

само това

съмнение-

разяжда

всяка

светлина

съмнение-

отравя

и оставя

дълбока празнота

аз прескочих съмнението

тичах без дъх-

стигнах до тебе

и към себе си открих път

сега за това изплащам се

с примирена бавна смърт

тя ме преследва

тя ме преследва сънищата ми

тя ме преследва

преследва ме тя

и само ти

който даваш ми поводи

можеш да ме спасиш от това

**

нека повърна си дарбата

да спра да виждам това

което не сте и усетили

а скоро ще бъде ваша съдба

**

никой съм

отражение в огледалото нямам

черно море от мазут

срещу което

безсилно крещя 

пазарът

сещаш ли се за онова чувство
след като изпиеш лексотаните
и празен влачиш се из града?

това са
умората и страха

под ръка
(сплели се в спойка чрез изначалната ефирно-натраплива сива тъга)

малко човече
но по никакъв начин с много големи мечти (!)
бе спуснато
в света на момчетата
да се бори със сетни сили дори
дори да се дави в безсмислие
и даже да вижда на сън
че страшното спотайва се
именно
в света на момчетата
които само отвън
са толкова силни, колкото научено бе
малко човече

нощта
със светлините по крановете
разпръсква тъжни песни
за тебе
твоето незначително
минало-бъдеще

и майките оказват се

все пак

пророчици

дори когато казват

'сам ти ще си умреш'  

аз имам минало
атрофирали парчета душа

имам минало
белези светят в нощта

спускам клепачи
взимам си дъх 
поемам по пътя 
сам ще вървя 

режа парчета от себе си
отхвърлям си спомена
запращам го в мрак

спускам клепачи 
взимам си дъх 
поемам по пътя 
сам дали ще вървя?    

сбогом, изпийте сълзите ми
пресъхвам точно сега

впускам се в поход
нов свят да градя

разпадане

ще се случи

късчета остри ще захвърчат

ще раздират

сетива ще кървят

но

не

не съм огледало

мътно е

кална локва

от страхове

се бунтува

усилено ври

ще стана на прах

и нека от тая помия

покълне

поне

зрънце

зрънце

надежда

поне...