всички
сте твърде далече
от моето
'тук и сега'
вървите
наляво-надясно
надолу-нагоре
напред
надалеч
от света

аз стоя
в липсата
на мъничко вкъщи
над купата
с кекс от севетулки
и той чака вас
безвъзвратно отминали
остатъци от
моята топлина

само в тези
моменти
бях истински
раздавайки
тънички късове
мен
с чувството че
си струвам
с липсата
плаха усмивка
сивото на града

а сънят ми
ми казва
че трябва да дишам
да служа на тялото
да убия ума
капулирайки
недоволсвтото
в перловец
да го топя

гардероб

подреждам си
стаята

като за последно
правих го
бе крайно време
крайно
ядосано
и притеснено
ритуално се
надъхах
с директния сигнал
за неебателност
в системата

сега е
просто
скука

по рафтовете
доказателства
за малкото спасение
са
остарели, мръсни

вечни

плика
с хапчетата
е набутан по-навътре
а панталоните ми
с кръвта ти
са завинаги
излишни

дано не се
наложи
да продавам
мъртво-звездно
днк
посмъртно

малка

тя е толкова нежна
и толкоз порастнала

като дете
пред играчките
се връща
по спомени
в блатото

забравена
кръвта по чорапите
е самотната пролет
когато за две седмици
се опитваше
да се цели в краката си

в джобовете
оказва се
спотаен
призрачен арсенал
твърде практичен
от типа
'готов съм на всичко'

тя е толкова малка
с нуждата
от твоя закрила

на улиците
в града си
вика
в очите на другите
срамните спомени

тя е толкова
малка

и силна
макар и
без
теб

риза

сложих
ризата
твоята

топло
и малки завръщания
във дните
на моята лудост

в този друг
град
и вселена
на сенките
и студа/жегата

експериментирах
със себе си
опитвах се
с другите

[тримата на леглото, после : двама по двама поред]

започнах
от най-силната
интоксикация
за да завърша
с чисто разширеното
съзнание

те ме помнят
с лошо
вие
с добро? 
аз
помня
вече нямам тяло

емпатия /
апатия

празни
привидно - не

устите
защо си отваряте
душите -
заставяте

докато не
развилнее
косите си
красивото отчуждение

залива
измамно
блага вълна

братя
изплъзнахме ли се?

липсва ми
как се разбираме
или не
без думи

опрости
всичко
забрави
всичко

безпрекословното
кръвно
познаване

умората
на войните непризнати
на дълбоките фронтове
във вечните окопи

по-зле е
от първата световна
герои
мои

гладът е
тук
умората

дори не
ни е страх

капацитет в
неналичие

мислим си
че няма
истина
зад наречено
красивото
емпатия

механичното движение
в калта
покрити с нея
фина
твърдата кора
че чак отвътре

всичко е
инстинкт
отдавна закърнял

не помним
вече
лицето
на момичето любимо
[телата само помнят остатъци от вкусното]

герои
или
просто
скоти?