нe [...] вече

Здравей!
Не те познавам (ах, лошо, лошо, а на себе си всъщност пак говоря). Но искам да ти кажа разни неща. Трябва на някой да ги кажа. Те не са за казване, знай. Те са за тихо човешко докосване, което предава информация по онзи странен начин...Но налага се с думи изпити, поругани и празни вече. Зная, че нивга не са били достатъчно искрени и достойни за имане вяра, но половин година напълно ги разгради. Какво ще стане когато останат между нас си (треперещата ми обвивка и нейното съдържимо)? Предстои ни да разберем. Ще си заснемем даже трейлър преди да достигнем до озарението. Лошото е, че пък заедно не можем да си купим кашу, защото ще сме гузни. Трябва с някой външен паразит да го сторим съвместно. Нищо, няма да се купува вече, ще се спести докато се купи най-чудната отрова.
Ако имам "потенциал", не ще може да се впрегне вече. Дали е жалко? Какво е средното гледище между незначиелността на индивида сам по себе си и ежедневната му, разпрострянва в малък ареал огромна важност?
Искам да абортирам огромното неспирно мърдащо у мен кълбо, за да го разберете.
Всичко минава тъй бързо, че не успява да се излее в лицемерни символи за изписване. А си искам малкото облекчение.